Вход

Православен календар

Модернизъм

 

“Модернизъм”  идва от "modernus", което в превод от латински означава нов, съвременен. С този термин се обозначава проникването в Християнската Църква на широк набор от ереси, философски възгледи, научни идеи, културни представи, идеологически и социални клишета, а също и суеверия – в името на обновлението и изменението на християнството в съответствие с прогреса.

Т. нар. “християнски” модернизъм се явява течение, част от идеологията на Новото време, чието развитие започва от епохата на Ренесанса, (по-точно ХV - ХVІ в.) и продължава през епохата на Просвещението (средата на ХVІІ - края на ХVІІІ в.).

Модернизмът представлява постепенно приспособяване към хаотичните революционни превратности в живота на човешкото общество, с идеална крайна цел – пълното примирение с хода на нещата, което се приема като установяване на ”Царството Божие на земята”. Оттам следва и принципната неспособност на модернизма да даде отговор на въпроси, касаещи както Вечността, така и съвременността. Модернизмът, в крайна сметка, може само да се съгласява с отговорите, които предлага човечеството със своите най-разнообразни заблуди.

От вътрешно-религиозна страна модернизмът би следвало да се счита за проява на съмнение, неверие или безразличие към догматическите истини на християнството. Той не се опира на догматическата вяра в Истината, но от практически съображения счита за полезно да представя себе си в ролята на религиозен мироглед, но религиозен в особен, нехристиянски смисъл. Тъй като в основата на модернизма лежи съмнението и неверието, за него се явяват особено привлекателни философските системи, изключващи каквито и да било догматически системи на мисълта. Същото може да се каже и за подбора на аргументите.

Модернизмът преднамерено избягва откровена оценка от страна на християнския или научния възглед. Той се обръща само към “посветените” и си поставя за цел да посвети в своите “тайни” целия свят, нещо което общо взето му се удава. За външните нему модернизмът е несъстоятелен мироглед и тях пък той определя като чужди на духа на християнството.

Разглеждайки модернизма като религиозно-философска система, трябва да отчетем, че той не се опира на никакви идеални съображения. По тази причина опровержението на модернизма не може да се състои в разобличаване на вътрешната лъжливост на този комплекс от идеи. Например “нравственият монизъм” може да се разглежда като философска система, възникнала под влиянието на Шопенхауер и Ницше. В същото време няма никаква вероятност митр. Антоний (Храповицки) или проф. А. И. Осипов да са достигнали до своите идеи по пътя на безкористното търсене на висшето добро и истината. Напротив, в основата на “нравствения монизъм” лежи неверието в истината като такава. Това неверие е осъзнато:

“Може да имаш най-ревностната, най-пламенната и най-православната вяра и в същото време да нямаш Божия Дух” - В. С. Соловьов. Напълно логично от гледна точка на модернизма Соловьов нарича чудовищно учението за това, че единственият път на спасението е вярата в догматите и, че да се спасиш без това е невъзможно.

Модернизмът си поставя за основна цел да се изтръгне от оковите на догматическото различаване на истината от лъжата. Но това различаване няма как просто да бъде игнорирано, затова се избира такава философска система, която да се яви прикритие за очите на страничния наблюдател. Архиеп. Теофан Полтавски пише за софиологията, че това е философия на пантеизма, т. е. омекотен пантеизъм. Родоначалник на този пантеизъм в Русия е Владимир Соловьов. Затова е необходимо също да си отговорим на въпроса, защо е бил избран именно пантеизмът, учение колкото примитивно, толкова и противоречиво? Ако дори отчасти е загубена вярата, то значи е загубена догматическата опорна точка. Пантеизмът е нужен, за да закрепи човека вътре в монолита на битието, като по този начин изключи всяка възможност за логическа или фактическа грешка, а точно това най-добре се обезпечава от пантеизмът.

Модернизмът като филососко течение трудно се различава от религиозния мироглед. Наблюдава се безпринципен преход от едното към другото и обратно. Не бива да се говори за еднопосочно тежнение на философския модернизъм по посока на религията, независимо от уверението на о. Г. Флоровски в книгата му “Пътища на руското богословие”. В този смисъл религиозната философия на модернизма е предтеча на постмодерна, с неговия отказ от всякакви норми - религиозни, нравствени, научни и от всякакви обичаи. Нормите и догматите се възприемат като ограничаващи човешкия дух и се признават само в степен, която да позволява произволно да им се придава един или друг смисъл.

Говорейки за философската и мирогледна същност на модернизма, не бива да забравяме, че той по същество е явление без основа, не само по причина на личното съмнение или неверие на модернистите. Той търси пътища на познание помимо и противоположно на вярата в свръхестественото, в неизменните догматически истини на Християнската вяра. Изкуствено и демагогски разделяйки вярата от конкретните предмети на вярата (отвлечена вяра в непонятни предмети – В. С. Соловьов), модернистите стъпват на нови пътища на познанието и незнанието.

Това се изразява в подчертаване автономизма на личността, където в центъра стои “моят” опит, “моят” възглед, “моето” творческо отношение към света. Модернизмът се явява оформено неверие и затова трябва да бъде осъзнаван като “няма проповед”, проповед без думи. За модернистите също така нямат догматическо значение и собствените им умопостроения. Те не се отнасят с почит и към своите собствени отци-основатели, утвърждавайки само своя собствен, актуален само за дадения момент, възглед за нещата. Това е “вяра” в неизвестното, която може да бъде реализирана не в мислите или думите, а само в деятелното (творческо) отношение към действителността, към земния и духовния свят.

Модернизмът това не са една или няколко ереси; той може да се разглежда само като ерес на ересите. Модернизмът не е способен да отличи истината от заблуждението и затова е принуден, безразлично или на основание на лични пристрастия, да приема или отхвърля и мнения и догми. Той няма представа за истинна система от възгледи, (тъкмо защото не отличава истината от лъжата), и затова са и опитите за богословски синтез били те монистически или чисто риторически.

Монистическите системи (нравственият монизъм) изхождат от един принцип. Но тогава няма никакво развитие на мисълта, никакво доказателство или демонстрация на истината, тъй като изхождайки от едно, към едно (това същото) те се връщат - (ярък пример е митр. Сергий Страгородский – Православното учение за спасението). Човекът в тези монистически системи се намира вътре в монолита, и единственият достъпен нему религиозен акт – е принадлежността към този монолит.

Продукти на риторически синтез са трудовете на архим. Киприян (Керн), еп. Иларион (Алфеев) и др.

Заради такава градация на отношението към вярата (от съмнението до неверието), въпросът за съотношението на християнството към модернизма не може да бъде решен еднозначно. Модернизмът не е просто отклонение от истината или смесване на истината със заблудата. Тогава модернизмът би станал една от ересите, когато към учението на вярата привнасят мнения, противни на Божествената Истина. В пълно съответствие с хода на историческия „прогрес“ при модернизма човекът се оказва, (както и цялото човечество в епохата на Новото време), в друго отношение към действителността – в основата си нерелигиозно. Каквито и перипетии да са ставали в историята на религиозно-философската мисъл оказва се, че това е пределът, към който модернизмът се стреми.

Модернизмът е религиозен не по отношение на своя мироглед, а защото „се интересува“ от религиозни проблеми от чисто светска или окултна гледна точка, (дори аморалистът В. В. Розанов казва за себе си: Аз съм  изцяло на религиозна тема”).

При такъв външен поглед към религията и вярата модернизмът се отъждествява с околния атеистичен или номинално християнски свят. Затова модернизмът и атеизмът са единни в своята критика към религията и нечестното прилагане на критически прийоми, в неприязненото отношение към вярващите и в принципното и последователно одобрение на света с неговото движение далеч от религията и Църквата.

В началото на своето развитие модернизмът се проявявал като съответстващ на духа на времето и по тази причина способен да даде отпор на атеизма и неверието, както и да привлече в Църквата младежта и интелигенцията. Модернизмът продължава да се изявява като такъв и днес в „рок-мисионерството“. Само че, „отговорът на предизвикателството на съвремието“ така и не се състоя, а и не може да се случи поради разгледаните по-горе причини. Напротив, в „религиозния индиферентизъм“ настъпи капитулация пред атеизма и скептицизма и затваряне в индивидуалната сфера на „незадължителна религия“.

История на модернизма

Архетип-предтеча на модернизма се явява богословието на католическата църква след отделянето ѝ от Православната. Въвеждането на нови догмати се налага поради усещането за недостатъчност на Писанието и Преданието, както и от рано зародилия се на Запад автономизъм на личността. Тоест лица облечени с иерархична и учителна власт получават правото автономно да допълват вярата с нови догмати. Това право преимуществено е било присвоено от римските папи, което само по себе си е ерес.

Протестантизът станал първото легитимирано проявление на модернизма като изменение на догматите и въвеждане на нови, но не с цел допълване съкровищницата на вярата, (макар и противозаконно), а в името на освобождението от догматическия „гнет“.

В началото на историята на модернизма, в епохата на Ренесанса, привнасянето на несъвместими с християнството мотиви е ставало някак несъзнателно, защото дейците на Ренесанса били буквално опиянени от възможностите за незаконното познание на себе си, света и Бога. Оттук и принципиалната магичност на съзнанието на ренесансовите дейци. Те поставят като своя цел гносиса, общо взето безкористно, с едничката цел – възвеличаването на човешката личност, виждайки в това път към истинската духовност, не непременно християнска. Главните действащи лица са: М. Фичино, Пико да ла Мирандола, Помпонаци, Дж. Бруно, „розенкройцирите“.

На следващия епап при заявяването на целта - „защита на християнството“, започват да се използват достиженията на научното и систематическото познание за света - експерименталният метод, универсализмът (енциклопедизмът). Най-крупният деец се явява Декарт.

В XVIII век с асоциална и антисциентистка проповед се изявява Ж. Ж. Русо, който по-нататък ще окаже значително влияние върху редица мислители-модернисти, в това число и на Л. Н. Толстой.

XIX век поставя пред модернистите сериозна задача, тъй като примиряването на религията с хегелианството, марксизма, анархизма или позитивизма става принципно невъзможно, както за религията, така и за тези направления. Оттук е и хаотичността и еклектичността на усилията на руските славянофили и европейските консерватори от рода на Шатобриан и де Местра. От друга страна възниква солипсическото християнство на Киркегор. (Солипсизъм - от лат. - солус - един, ипсе - аз сам). Това e философско гледище, според което съществувам само аз или само моето съзнание, а целият останал свят, включително и всички хора фактически не съществуват, а са създадени от моето съзнание и въображение.

От този момент усилията на модернизма да влезе в крак с времето са обречени на провал. Цялата по-нататъшна история на религиозния модернизъм намира своето обяснение именно в събитията от този период, тъй като въпросите зададени през XIX в., така и не получили отговор в модернистката философия и религиозна мисъл. Философията на В. С. Соловьов, религиозните фантазии на о. С. Н. Булгаков, светогледът на митр. Антоний Сурожки и въобще всички съществени проявления на модернизма свидетелстват за опитите да се прескочи или в дохристиянския архаизъм, или в нехристиянското Средновековие, или пък в безрелигиозното бъдеще. Това, което липсва в модернизма е ясният поглед към настоящото положение на Църквата и света, както и християнски отговор на въпросите на съвременността. Пред нас е нещо претендиращо за християнски религиозен мироглед, неспособен обаче да даде отговор за християнското упование.

От това се определя мястото на модернизма в общата картина на апостасията. Отказвайки се накрая от религиозното чувство като такова, модернистите от втората половина на XX в. като че направили последната крачка към сливането с окръжаващия свят. Но и това не ги поставя в центъра на обществената дискусия, тъй като се оказало, че сливането със света не води до възможността да се влияе върху него, дори и да се опиташ да „станеш като всички“, (в съвременния свят никой не е като всички).

Идейни направления на модернзма

Модернизмът - това е произволен конгломерат от идеи и представи, в това число и вярни, които нямат вътрешна връзка помежду си. Все пак подборът на тези идеи е много характерен. Модернизмът включва в себе си елементи от кабалистиката, неоплатонизма на Фичино и Флорентинската Платонова академия, учението за тоталността на Спиноза, критицизма на Юм и Кант и позитивизма на XIX в., средновековната мистическа философия на Майстер Екхарт, ницшеанството и учението на Лутер. Радикалното сектантство, например руското безпоповство и утопистите (Т. Кампанела) дали почва за модернисткото учение за Църквата и за „общинно-енорийския живот“.

Историческите корени на модернизма и произхода на отделните негови елементи трудно могат да бъдат докрай изяснени, както е трудно модернизмът да бъде осъзнат като система. На тези основания може да бъде игнорирана всяка национална и конфесионална специфика на модернизма. Когато „антиюридическата теория“ за Изкуплението бива излагана от кардинал Анри де Любак – един от идеолозите на Втория Ватикански Събор, по същество тя никак не се отличава от позицията на еп. Василий (Кривошеин), или митр. Антоний Храповицки, независимо от неговия антикатолически патос.

Модернизмът заема такава промеждутъчна и неопределена позиция, че е трудно да се разграничи религията от философията, научната школа от сектата, вярата от атеизма. Може да се каже, че модернизмът заема такава позиция преднамерено, прехождайки от една категория в друга, за да избегне страничен анализ и оценка.

Съдейки по това, как се групират идеите, може да се определят две основни течения в модернизма - монизъм („нравствен монизъм“) и пантеизъм (софиология). В различна мяра двете направления са свързани с два основни извора - херметизмът (Дж. Бруно, „розенкройцерите“) и атеизмът в спинозистки вариант.

Монизмът и пантеизмът съставят отделни генетически, организирани вътре в себе си направления. Те са вътрешно свързани помежду си, макар и безпорядъчно, но фигурират на повърхността като две различни и даже съперничащи си направления. Това е причината и за непримиримия спор между В. С. Соловьов и митр. Антоний Храповицки.

Паралелно с двете господстващи направления на модернизма съществува група мислители и духовни лидери, които са обединени от стремежа към „чиста духовност“. Към това организационно неоформено течение се отнасят М. Новоселов, (иначе принадлежащ към „нравствения монизъм“), о. С. Четвериков, митр. Владимир (Тихоницки) и др.

Ако отчетем „посветителния“ характер на модернизма, то не е изненадващо, че неговите направления се структурират в: 1) генетически линии и сплотени групи. От друга страна: 2) в модернизма широко и безпрепятствено проникват чужди на християнството възгледи и модернизмът на свой ред: 3) оказва широко влияние на лица външни за Църквата, (външните също могат да улавят духа на мира сего в модернистко-религиозен смисъл).

И така „нравственият монизъм“ води началото си от чуждите на християнството религиозни, нравствени и естетически идеи на Ф. М. Достоевски. От друга страна той представлява ясно определена генетическа система с основател - близкият на Достоевски митр. Антоний Храповицки. Следващото поколение – това са учениците на митр. Антоний: митр Сергий Страгородски, иером. Тарасий Кургановски, а по-нататък - архим. Иустин Попович, еп. Григорий Граббе. Еп. Григорий (+1995) – е последният в генетично правата линия на „нравствения монизъм“. Днес най-крупен представител на това направление се явява проф. А. И. Осипов, който не е свързан непосредствено с тази линия на модернисткото предание чрез отношенията учител-ученик. Това се проявява във факта, че той е участник в икуменическото движение, което за „праволинейния“ монизъм е съвсем нехарактерно.

Накрая, идеите на това направление са оказали широко влияние върху философите, писателите и мислителите както в редовете на руската емиграция, така и в Съветска и Постсъветска Русия, в духа на специфичния „патриотизъм“. Като пример може да послужи Всемирният Руски Събор.

По аналогичен начин стоят нещата и по отношение на пантеистическата линия. Отец Александър Мен, като най-крупен неин представител в СССР, възприема учението на отците-основатели - о. С. Булгаков и В. С. Соловьов чрез техните съчинения, а не непосредствено чрез отношенията „учител-ученик“. С това се обясняват и многото специфични черти на това направление в наше време.

Можем да отбележим, че светогледът на основателите на модернизма е бил по-дълбок и цялостен. С всяко следващо поколение възгледите постепенно губят тези качества, сливайки се с обикновените възгледи до неразличимост. Колкото по-ранно е дадено проявление на модернизма, толкова по-опасно е то; колкото по-късно е, толкова по-далече е от вярата като такава. Ако например, мотивацията на В. С. Соловьов е била примитивната окултна вяра, ако можем така да я наречем, то в религиозния индиферентизъм на митр. Антоний Сурожки предметът на вярата окончателно изчезва от полезрението.

Отношение на Православието към модернизма

Модернизмът се изплъзва от богословски или философски анализ и е трудно определим даже за своите последователи. Това значително затруднява борбата с него и проявленията му в Църковното мислене и живот.

Недостатъчно средство е даже най-точното и подробно разобличение на лъжливите възгледи на модернизма. За съжаление, точка в борбата не успява да постави и осъждането на ереста от Църковната власт, както това се случи със софиологията например. Модернистите с лекота признават външните определения на Църквата, запазвайки си само правото да ги разбират по своему. За това много помага общото равнодушие, в това число и в Църковните среди към истините на вярата, като такива с неизменно съдържание и форма.

Противостоенето на модернизма трябва да става в областта на вярата. Ако охарактеризираме накратко модернизма като неверие, то значи можем да го победим единствено с разумна вяра, която е наясно в Кого вярва (2 Тим. 1:12), и благодарение на това е способна да даде отчет пред себе си и пред външния свят. Всяко друго оръжие – разум или авторитет раздробява неверието и маловерието, но не го унищожава.

Като най-добро опровержение на модернизма служи не някоя отделна идеологическа антимодернистическа система, а самата вяра. За това в най-пълен смисъл модернизмът бива победен от всеки вярващ в Светата Троица, Отец, Син и Свети Дух, защото Истината е стълб и крепило на Църквата (св. Иоан Златоуст).

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев

 

Други статии от същия автор:

module-template15.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти