Вход

Православен календар

За монашеския авангардизъм – част 2

 

 

Да вземем например иконописния канон. Неговата традиционна форма, установила се като плод на мистични съзерцания и преживявания, дава възможност най-пълно да се покажат и отразят невидимите реалии на духовния свят чрез земни образи – символи. Всяка друга форма само би задълбочила разрива между духовния свят и човешкото възприятие. За пример на това, докъде може да доведе разрушаването на иконописния канон, може да послужи не само „реанимацията на Олимп” в Ренесанса, но също и съвременните „икони” на Дали, от които струи метафизичен мрак.

Векторите на душевните преживявания са хоризонтални, а на духовните са вертикални: висотата и дълбочината им остават непознати за онези, у които е притъпено действието на духа, а действат само емоциите на душата, дори и те да са изострени и изтънчени. Душата изисква широта и смяна на впечатленията, а духът жадува висотата, където цветовете се сливат в една светлина, а думите - в мистично безмълвие.

По-нататък Шмеман пише, че монасите били излезли от реалния свят, света на днешния ден, за да влязат в един архаичен дореволюционен свят, където всичко било непробиваемо и непромокаемо. Шмеман греши. Монашеският живот не е излизане в някакъв архаичен и дореволюционен свят, а в свят духовен и вечен, и наистина свят неразрушим. Това не е носталгия и елегична тъга по миналото – скъпо, но земно. Вечно отечество за монаха е небето и натам е устремен неговият взор. Само че старият свят бил високо оценен, когато манастирите се превръщали в руини и пепелища, когато повечето от монасите и свещениците били физически унищожени, когато страната се лишила от милиони хора, като че ята ненаситни птици изкълвали поля с пшеница. Но трябва да кажем, че в дореволюционна, по-точно в предреволюционна Русия далеч не всичко било така твърдо и „непромокаемо”. Атеизмът бил свил гнездо дори в духовните академии. Епископ Теодор (Позднеев), ректор на Московската Духовна Академия, човек със свят живот, с болка отбелязал: „Сред всички преподаватели в Академията намерих само един вярващ човек – декадента Флоренски”.

Революцията победи именно затова, защото отвътре страната бе проядена от духа на безбожието и революционните идеи, както огромно дърво бива проядено от червеи. В това страшно за страната и Църквата време истински герои се оказаха простите монаси и селски свещеници. Именно духът на Православието, неповреден и неизвратен от модернистите, им давал сили да отидат на мъченически подвиг. Шмеман, поругавайки се над монашеството, което нарича фарисейство, актьорство, фалшиво благочестие, обобщавайки всичко това в думата „класика”, преминава, извърнал лице настрани покрай общата могила на хиляди и хиляди монаси – мъченици за Христа.
Нататък протопрезвитерът продължава: „Вчера вечеряхме с архиеп. Василий Кривошеин. Несъмнено порядъчен човек, открит, внимателен и т. н. Но изпитах странно чувство: той е прекарал на Атон петнадесет или двадесет години като прост монах, а на практика с нас вечеряше един напълно светски човек, който добре се беше вписал в тази «църковна гмеж», заключаваща се в целия този смут на съвременната църковна перспектива и ситуация».
Шмеман се учудва, че архиеп. Василий Кривошеин, който прекарал много години на Атон, изглежда съвсем като светски човек. Но Атон е само добро условие за монашески живот, особено за исихия, а човек трябва да има в себе си вътрешния Атон, без когото същността на монашеския живот се губи и изчезва. Не само архиеп. Василий Кривошеин, но и опонентите на св. Григорий Палама живяли на Атон, но независимо от това не могли да постигнат тайната на исихията и даже осмивали исихазма. Затова не е чудно, че накрая архиеп. Василий се простил с Атон и от Света Гора се гмурнал в морето на икуменизма и там се оказал съвсем в свои води.

Нататък Шмеман пише: „Аз си мисля не за него (за Кривошеин, А. Р.), а за това, каква е целта на това интелектуално ровене в мистическия опит на Максим Изповедник или Симеон Нови Богослов”.

Тук в едно съм съгласен с Шмеман, че интелектуалното ровене в мистиката на преп. Максим Изповедник и Симеон Нови Богослов не може нищо да ти даде, освен научни степени и звания. Мистиката е скрита за онези, които имат друг образ на живот; тя е като мимоза, която свива своите венчелистчета при докосване на дръзка и груба ръка. Исихията може да бъде разбрана само от онзи, който върви по пътя на исихията, който е исихаст по живот и по сърце. Повечето съвременни книги за исихазма са написани от хора, които се опитват да запълнят липсата на духовност с интелектуалност, и без да си дадат сметка за своята ограниченост, се захващат за дело, превишаващо техните сили и възможности. Приспособявайки думите на преп. Исаак Сирин можем да кажем, че те са подобни на деца, които искат да се покачат на небето по пожарна стълба.

Но Шмеман тук изпада в друга крайност: той отхвърля творенията на светите отци като нещо остаряло и ненужно за нашето време. Възможно е и да питае лична неприязън към преп. Максим Изповедник и преп. Симеон Нови Богослов, защото св. Максим получил името Изповедник заради непоколебимата си вярност към Православието и безстрашната му защита от ересите. А що се отнася до свети Симеон, то този отец заявява, че главното в монашеския живот е пълното послушание на духовния наставник и някои страници от неговите книги звучат като вдъхновен химн на послушанието. Такова послушание е непонятно за Шмеман, за него то изглежда като духовен деспотизъм и унижаване на човешката личност.
По-нататък Шмеман иска да покаже монашеството като застойно, дори антихристиянско явление. От гърдите му се изтръгва „скръбен стон”: „Мисли за съдбата на Православието:

Днес в богословието и благочестието тържествува монашеската линия. В Сърбия всичко възраждащо се е свързано с покойния о. Иустин Попович и неговите двама ученици о. Амфилохий и о. Атанасий. Навсякъде патристика! Безпокои ме отъждествяването на тази линия с Православието. Това вече не е pars pro toto
(част вместо цялото), а  нейно представяне за самото «toto» (цяло). В Америка имаме редукция на Православието към иконите, всякакви видове „древно” пение и все към тези „атонски” книги за духовен живот. Тържествува „византинизмът”, но без присъщия му космически обхват ... За мен е много знаменателно това, че навсякъде, където тази линия тържествува, като че отпада Евхаристията, причастието... Монашеската линия, колкото и странно да звучи „секуларизира” Църквата, защото се оказва, че трябва да се излезе на само от „света”, но и от нея ... Младите богослови в Сърбия редят дисертация след дисертация, и всички почти без изключение са за паламизма, за споровете през XIV век, за всякакви незначителни детайли на това движение. Като че ли в Православието няма нищо друго! Иосиф Вриений или от ранните – Евлогий Александрийски и вечният Максим. Не Църквата, не нейния живот и не предизвикателството на този живот към света, а само този духовен гносис ... Още една крачка и психологически, ако не догматически, сме в дуализма и манихейството”.

„Мисли за съдбата на Православието. Днес в богословието и благочестието тържествува монашеската линия.” Наистина най-великите богослови от всички времена са били монаси; именно аскезата и очистването на сърцето давало дълбочина на техните мисли и насищало думите им с духовна сила и проникновеност. Що се отнася до благочестието, то монашеството винаги се е считало като възможност най-пълно да бъдат изпълнени евангелските заповеди и съвети за онези, „които могат да вместят това”. Монашеската линия при правилното й разбиране е най-прекият път към Бога. В предишни времена благочестивите миряни искали, макар и малко, преди смъртта си да приемат монашески постриг и да бъдат погребани в схима. Днес по причина на общия духовен упадък вътрешният живот и мистичната красота на монашеството стават все по-непонятни и чужди за света. Именно затова в лехите на Църковната градина растат такива бурени като антимонашеските инсинуации на Шмеман.

Нататък той продължава: „В Сърбия всичко възраждащо се е свързано с покойния о. Иустин Попович и неговите двама ученици о. Амфилохий и о. Атанасий”. Шмеман роптае срещу популярността на съчиненията на Иустин Попович, днес причислен към лика на светиите. Преп. Иустин е един безкомпромисен богослов, който цял живот бил подлаган на гонения, а след това и затворен в манастир на затворнически режим. В началото на XX век обществеността била потресена от книгата на Шпенглер „Залезът на Европа”, а Попович дал продължение на неговия труд вече в друг план, описвайки вече „бездната” на Европа. Ако Шпенглер не виждал изход и завършил живота си със самоубийство, то Иустин Попович показва път за излизане от бездната – връщане към чистото Православие, неосквернено от либерализма и модернизма, Православието на светите отци, имената на които предизвикват у Шмеман мъка и дискомфорт.

Нататък протопрезвитерът възкликва: „Навсякъде патристика!”, като че патристиката е блато, в което попадат невнимателните хора и не могат да се избавят от неговите тресавища. След Божественото Откровение патристиката е вторият слой на духовния гносис, носещ същата светлина като Откровението, само че пречупена през призмата на човешката индивидуалност. Това е светлина с не толкова висока степен на боговдъхновеност като у пророците и апостолите, където са изключени грешки, а светлина на благодатно озарение, в която в същото време присъства и човешка ограниченост. Трябва да кажем, че значителна част от патристиката е станала част от Свещеното Предание, а по-точно Свещеното Предание е намерило изражение чрез патристиката.

Нататък Шмеман се оплаква: „Безпокои ме отъждествяването на тази линия с Православието”. Значи, както подозирахме, Шмеман изповядва някакво друго православие. Още св. Ириней Лионски изобличавал гностиците за това, че у тях не съществува Предание, водещо началото си от апостолите. Ако Шмеман отхвърлял Преданието, то неговите последователи днес се опитват да направят неопатристика и неопредание „Дневниците” на самия Шмеман.

После Шмеман продължава: „Това вече не е pars pro toto, (част от цялото, А. Р.), а  нейно представяне за самото «toto» (цяло, А. Р.)”. Патристиката се явява не част от Православието, а една от неговите основи. Може да се каже, че патристиката пронизва цялото Православие: химнографията, мистагогията, омилетиката, литургиката и, разбира се, богословието. В същото време Православието не може да се отъждестви с патристиката, тъй като то идва не от светите отци, а от апостолите и у светите отци намира своята изразна форма, както в догматически, така и в литургически или друг аспект.

<< предишна || следваща >>

Карелин.р-ру

Превод: Свещ. Божидар Главев


Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template1.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти