Вход

Православен календар

„Богословието на радостта” в светлината на светоотеческото наследство

 

"По-важно е да се поучиш от добродетелен живот, отколкото от красноречива проповед."

Преп. Исидор Пелусиотски

Наблюдавайки последните прояви на интелектуална активност на модернистите, а именно състоялия се в края на ноември т. г. в Москва международен семинар "Богословието на радостта в светлината на наследството на прот. Александър Шмеман", за пореден път установяваме, че те с нищо друго тъй не обичат да си прекарват времето, както с това да говорят или слушат нещо ново, (срв. Деян. 17:21). По този начин дават израз на своята родова приемственост и синовна почит към своите далеч по-начетени, но изповядващи подобна синкретична вяра предшественици – атинските езичници.

Второто нещо, с което много обичат да си прекарват времето, е да се съберат на особен вид ритуални сбирки, на които да изпълнят ритуала по умиване на идола на някое от техните божества като митрополит А. Сурожки, прот. Ал. Мен, прот. Г. Флоровски и, разбира се, „оригиналния” „православен” „богослов” прот. Ал. Шмеман. По този начин пък дават израз на своята родова приемственост и синовна почит към своите далеч по-дисциплинирани предшественици – индийските езичници.

Друго нещо, с което много обичат да си прекарват времето модернистите, е да си навлекат маскарадни костюми на православни богослови и да се втурнат в събранието на православните християни, надавайки неистови крясъци, че корабът на Православната Църква се е отклонил, ставайки жертва на подводните течения на историята, обаче „запазете спокойствие!”, добавят те: „ние сме безстрашни и опитни корабници и ще го върнем в курса, при това съвсем безвъзмездно”. Това „безкористно” предложение обикновено се съпровожда със страшни заклинания и находчиви проклятия срещу всички, дръзващи да се лишат от тази безвъзмездна „услуга”.

И тъй загубили посоката на пътя някъде между Атина и Говардхана*, модернистите се заемат със следващото нещо, с което също така обичат да си прекарват времето. Върху лицето на традиционното светоотеческо православно богословие те най-безсрамно надяват маската на мрачния и студен католически юридизъм, след което започват борба срещу самото православно богословие, докато уж се борят да го освободят от католическото влияние и западен плен. По този начин те хитро се възползуват от нещо, което веднага след това ще започнат да потъпкват и обругават, а именно - увереността на православните християни, че истината за човешкото спасение се съдържа само и единствено в учението на Православната Църква, както и усърдието им да изповядват тази истина в чист и неподправен вид. Модернистите не вярват в тази истина, а само използуват този стремеж, за да поведат по-наивните православни християни по пътя на собствените си неоправославни заблуди, стигащи до пилатовски нихилизъм.

Самото заглавие на споменатата среща съдържа недвусмислено противопоставяне на някакво шмеманово „богословие на радостта” на нещо мрачно, намръщено и, естествено, противоположно нему, каквото според участниците в срещата, е традиционното православно богословие. Не става ясно, обаче що е туй „богословие на радостта” и за каква точно радост иде реч. Дали за радостта на св. ап. Павел, който се радвал в страданията, (срв. Кол. 1:24) или за радостта на угоената плът, възхвалявана и проповядвана от прот. Ал. Шмеман, който в своите дневници пише: Петък, 29 ноември 1974 г., (Рождественския пост. – бел. авт.) Чудесен ден! Първо спокойна, тиха служба... За вечеря – пуйка... Ненарушимо щастие, пълнота на живота!, (стр. 132).

Каква е тази радост, която се противопоставя на носенето на кръста, така отрадно за всеки православен християнин? Не че имаме нещо против радостта, но за нас истински ценна е само радостта в Христа. Пък и не прибързват ли жреците на Шмемановия идол с радостта?! Защото как тази тяхна радост кореспондира с Христовите думи: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4), и Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лука 6:25)?

Традиционното светоотеческо православно богословие държи сметка за това, че човекът тук и сега, в този живот се намира в състояние на грехопадналост, а за да влезе в радостта на Христа е необходимо покаяние и усърдие в доброто. Именно поради тази причина се налага преди радостта (или заедно с нея) малко и да поскърбим, та да бъде след това радостта ни пълна, защото пак според св. ап. Павел, тук в този живот за скърби сме отредени, (вж. 1 Сол. 3:3). Излиза, че богословието на Шмемановата радост цели да унищожи у православните християни всяка мисъл за спасителните покаяние и страх Божий.

На о. Ал. Шмеман, според една негова (подобо)страстна почитателка била свойствена някаква особена „пастирска радост” и той бил "мъдър и жизнерадостен духовник", "пастир, който служел на Добрия Пастир - именно на Добрия, не на Всесилния, Всеправедния". Такива лукави уговорки веднага ни карат да застанем нащрек, защото кой е този „добър пастир”, който обаче не е „всесилен” и не е „всеправеден”, комуто е служел прот. Ал. Шмеман? Явно не е Спасителят Иисус Христос, защото Добрият Пастир Христос освен че е Добър, е и Всесилен, а също и Всеправеден, и тези качества обитават в Него в пълнота, без никакво противопоставяне едно на друго. Значи налице е характерен за модернизма, (както е и при христологическите ереси) редактиран Негов образ и осакатено подобие, приспособено за вкусовете на съвременния, закоравял в греха и нежелаещ изправление човек.

Разбира се, семинар относно творчеството на Шмеман не може да мине без обичайните призиви за литургична реформа, такава каквато я разбират модернистите. Изнесен бил доклад на тема "Забравяйки онова, което е зад нас, и простирайки се напред... Литургичната еволюция на границата на хилядолетията.", на който се призовавало за "възвръщането на изключителното място на тайнството Евхаристия в живота на християните”. Първо, преди да решим да се простираме напред, нека не забравяме това, което е зад нас и здраво и неотклонно да се стремим преди всичко да останем на основата, която са положили отците. Според тази основа Св. Евхаристия винаги е била на полагащото ѝ се място и не е необходимо да й се възвръща нещо, което тъй или иначе е налице. Второ, при възпявания от модернистите прот. Ал. Шмеман изобщо не става въпрос за „Литургична еволюция”, а за литургична деградация, защото той усърдно пише за необходимостта от редакция на Църковния Устав с цел съкращаване на службите и пригаждането на Устава към вкусовете на духовно деградирали хора. И трето, що за литургист може да бъде човек, лишен от молитвен дух, отегчаван от църковните служби и пушещ цигари по време на богослужение, както сам признава в своите „Дневници”?! Това е все едно блудница да учи на целомъдрие.

Друг участник в срещата възклицава: "Радостта е тази черта от характера, която предава цялата дълбочина на духовния опит на отец Александър Шмеман". Тук, а и навсякъде в подобни изказвания, отново се декламира за някаква безлика радост, която неизвестно как била свидетелство (?!) за дълбочината на неговия духовен опит. Съдейки обаче по автобиографичните данни, че прот. Ал. Шмеман с хедонистична наслада се отдавал на низките, повърхностни и мимолетни житейски удоволствия на съвременния американец (бейзбола и пуйките например), не оставаме с впечатлението да е обладавал кой знае каква дълбочина на „духовния опит”. По-скоро обратното.

Не липсва и менторското размахване на пръст в характерен сталинистки стил към дръзналите да не проявят достатъчно усърдие в усвояване директивите на Шмеман: "Научната съставна" в богословието на отец Шмеман ще бъде изискана (к. м.) и от развиващото се богословие на съвременната Руска православна църква”. Един вид съвременната Руска православна църква хубаво да си направи сметка, как се отнася към новия богословски идол, че иначе може да я обявят за ретроградна...

Разбира се, отделено е специално внимание и на монашеството. Когато става въпрос за монашество, едва ли може да бъде намерен по-подходящ лектор от познаващия Светия Дух, макар и непознаващ православната аскетика, както и собствената си духовна и интелектуална ограниченост - игумен Пьотр Мещеринов. Тъй като обаче става въпрос не просто за монашеството, а за Шмеман и монашеството, подобен избор явно се е сторил напълно уместен за присъстващите и също така незапознати с Православното монашество модернисти. Налице е поредната откровена лъжа, че "раздразнението у отец Александър е било предизвиквано не от самото монашество, а от неговата подмяна и имитация". Първо, ако трябва да сме честни думата „раздразнение” е твърде слаб евфемизъм за искрената омраза, която Шмеман е питаел към Православното монашество. Второ, буди недоумение в качеството си на какъв Шмеман ще раздава присъди относно автентичността на монашеството?! Нали, за да направиш разлика между истинското монашество и неговата подмяна, е задължително ти самият да си образцов монах, какъвто не е нито отец игумена, а още по-малко о. Ал. Шмеман?! След което вече много сериозно и добросъвестно да се заемеш да изследваш монашеските устави през вековете, както и живия монашески опит. В това отношение имаме прекрасния пример на преп. Паисий Величковски, Оптинските старци или Атон. Тези представители на православното монашество обаче никак не са по вкуса на хора като Шмеман и Мещеринов, които в характерния си циничен стил неизменно твърдят, че истинската традиция била загубена, без обаче да казват къде тогава е истинската. И както е тръгнало, няма да се учудим, ако скоро обявят себе си за новите „наставники монахов и собеседники ангелов”. Всъщност, съдейки от някои неотдавнашни изказвания на о. П. Мещеринов, той комай вече е на прага на подобно откровение...

Ще прескочим дружните лелекания от рода на „къде се е дянала радостта”, за да стигнем до едно наистина сериозно откритие - „християнския хуманизъм”, чийто автор отново е о. П. Мещеринов! Досега знаехме, че хуманизмът е поредният етап от борбата „човекът против Бога” и че е подмяна на богоцентричния модел на православното съзнание с човекоцентричния модел на отпадналия от Църквата Запад. Следователно, хуманизмът може да бъде всякакъв друг, но не и християнски, защото в това словосъчетание се съдържа вътрешно противоречие. В този ред на мисли, обаче, не можем да се стърпим да не попитаме модернистите, колко време ни остава до „християнския сатанизъм” като следващото по ред откровение?

И накрая две думи за обичайните банални модернистични клишета като: "формиращата се съсловност в Църквата”, „маргиналните течения, изопачаващи православното учение” и "триумфализмът в църковния живот”.

Понятието „съсловност” модернистите използват, за да подменят или смекчат, според случая, по-често използваното от тях наименование „клерикализъм”, под който те разбират исконно-православния принцип на свещената иерархия, която всъщност е на прицел. За повечето от нас не е тайна привързаността на модернистите към ценностите на демокрацията. Те се бунтуват срещу всяка проява на иерархично устройство и въобще всеки принцип, който би могъл да ги постави в подчинено положение. Защото принципът на иерархията от създание мира не дава мира на бащата на лъжата, анархията и демокрацията, а той пък от своя страна не дава мира на модернистите.

Под „маргинални течения, изопачаващи православното учение”, модернистите разбират традиционното светоотеческо православно богословие, от позициите на което обаче маргинално течение е самият модернизъм.

„Триумфализмът” пък е съзнанието за уникалност, неповреденост и единствена спасителност на Православното учение и съответно радостта, произтичаща от съзнанието да изповядваш тази вяра. Защо тогава модернистите определят „триумфализма” като нещо отрицателно?! Нали все се вайкат „къде е радостта”! Нека се радват, нека дори ликуват, но с обичайната за всички православни християни радост от пребиваване в създадената от Бога Православна Църква – корабът на нашето спасение.

Ето защо ние не можем да приемем шмемановото „богословие на радостта” - оплътскостено, измамно и плод на сатанинска прелест. Такова „богословие на радостта” Христос и апостолите не са проповядвали. Проповедник и услужлив водач по широките магистрали на това „забавно богословие” обикновено е врагът на човешкото спасение, а ние нека вървим по тесния, понякога скръбен път, посочен от Самия Христос, проповядван на дело и слово от апостолите и утъпкан от светиите, а именно пътят на радостта от носенето на Христовия Кръст.

* свещена планина за кришнаитите

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template4.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти