Вход

Православен календар

„На пасбището на горното Царство стадо, отче, си възпитал, и с жезъла на догматите като зверове си прогонил ересите, възпявайки: „Благословен Си, Боже на отците ни!”

Втори канон на утренята, 7 песен, тропар
Неделя 4-та на Великия пост. Преп. Иоан Лествичник

Проповед в Неделя на Митаря и Фарисея

 

2102212334

«Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче!»

От днешния ден нататък светата Църква започва да ни подготвя за времето на подвига на поста и покаянието. И тъй като ние немощните сами не сме в състояние дори да се покаем без Божието съдействие, преди всичко тя влага в устата на всеки от нас трогателното песнопение „Отвори ми вратите на покаянието, Жизнодавче”, песнопение, което, огласявайки сводовете на църквите сега, ще се повтаря и през всички следващи неделни дни до поста и по време на поста. А освен това през всеки от неделните дни, предшестващи Светата Четиридесетница светата Църква ще ни преподаде и особени уроци, които да ни ръководят в покаянието. Такъв урок днес тя ни преподава чрез евангелската притча за митаря и фарисея. Чрез образа на фарисея тя ни посочва гордостта, която е първото препятствие към истинското покаяние; чрез образа на митаря – смирението, което пък е първото условие за истинско покаяние.

Какво всъщност се иска от нас, когато пристъпваме към тайнството на покаянието? Преди всичко да си припомним и осъзнаем своите грехове, да си ги спомним в детайли, да претеглим тежестта им, силата, степента на виновност и след това да покажем искрено съкрушение за тях, тоест за това, че дълбоко сме оскърбили Бога със своите грехове, оскърбили сме нашия Отец и благодетел, като сме нарушили Неговата света воля, оскърбили сме самите себе си, унижавайки с греховете си своята богоподобна природа и подлагайки себе си на техните гибелни последствия, оскърбили сме своите ближни със своите неизброими несправедливи постъпки. „Обърнете се към Мене, заповядва Господ, от все сърце с пост, плач и ридание. Раздирайте сърцата си…” (Иоил 2:12-13).

Но кажете, способен ли е гордият човек на всичко това? Способен ли е той да види себе си в цялото си нравствено безобразие, да почувства своята низост и виновност пред Бога и да поскърби в сърцето си за своите недостойни дела? Напротив, той е способен само да се услажда от собствените си достойнства, реални или мними, и винаги е готов да се хвали с тях не само пред хората, но дори пред Бога, както и постъпил фарисеят. Влязъл в храма да се помоли и как се помолил? „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам” (Лук. 18:11-12). Очевидно е, че този човек вместо Бога, възхвалява самия себе си и вместо да проси Божията милост и помощ се изразява така като че те не са му нужни – та той е съвършен! Гордостта ослепява човека и не му дава да види себе си в истинска светлина: тя до крайност преувеличава неговите достойнства, а недостатъците смалява и скрива. И дори ако той нещастният в миг на духовно просветление би пожелал да види своите грехове, той ще намери хиляди поводи да ги извини, да ги омаловажи и дори да ги представи в качеството на добродетели.

Смирените хора са съвсем различни. Съблюдавайки Божия закон, те обикновено казват: „Ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лук. 17:10). И стоейки на висотата на добродетелите, обичат да помнят своите слабости и недостатъци и да съзерцават дълбочината на човешкото падение. А когато действително съгрешат, то не само не биха започнали да се оправдават или да смаляват своята виновност пред Бога, а напротив, готови са да я преувеличават и да се признават за най-големи грешници. Това естествено пробужда в тях най-дълбоко съкрушение за своите грехове и най-живо разкаяние. И истински смиреният понякога смята себе си толкова недостоен пред Бога, че подобно на митаря не дръзва дори очите си да вдигне към небето, а само, биейки се в гърди, вика: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лук. 18:13).

Като съзнава своите грехове и като искрено се съкрушава за тях, каещият се християнин е длъжен още и да изповяда тези грехове пред своя духовен отец. Несъмнено Господ Бог знае всички наши дела и без нашата изповед. Но Той благоволил да предостави в Църквата Своята власт на пастирите, щото на земята те да „връзват” и „развързват”, да прощават или да не прощават греховете (Иоан 20:22-23), а пастирите като хора незнаещи трябва да узнаят кое е това, което трябва да простят или да не простят, тоест устната и подробна изповед пред духовника е необходима. Ще се съгласи ли гордият човек на такава изповед? Ще се съгласи ли в унизен вид да застане пред скромния служител на Църквата и да открие пред него своята тъмна душа и недостойните си дела? О, той по-скоро не би отишъл при духовник, самоуспокоявайки се с мисълта, че е достатъчно да се покаеш пред Бога; или ако и да отиде на изповед, той ще се ограничи само с изповядването на някакви общи и най-обикновени грехове, но няма да открие своите съкровени и унизителни злодеяния. Или дори да ги разкрие, той ще се постарае да намери извинение за тях и да ги представи в най-безобиден вид.

Не! За да се принесе пълно и чистосърдечно покаяние за греховете е нужно горделивецът първо да се смири; без смирение изповедта е невъзможна. А смирените и истински каещите се не само няма да се посвенят да разкрият своите греховни рани пред духовните лекари, но не биха се отказали да изобличат себе си пред целия народ, както и се е случвало в Църквата от първите времена. Тогава грешниците принасяли покаяние всенародно, в продължение на няколко месеца, а понякога и години, те стояли или лежали до църковните врати в най-окаян вид и откривали своите злодеяния пред всички, които влизали в църквата, просейки техните молитви, докато накрая не получавали разрешение и прошка от духовните пастири. Ето на какви жертви е готово християнското смирение!

Да говорим ли за другите условия за истинско покаяние? За живата вяра в Христа Спасителя, без която никой и никога не ще получи прошка на греховете, колкото и дълбоко да се кае и съкрушава (Деян. 4:12; Рим. 3:28), и за твърдото намерение да изправиш своя живот, без което съкрушението за греховете би било непълно и нечистосърдечно? От гордия човек не може да се очаква да изпълни тези условия. Вярата за горделивеца винаги се оказва нещо стеснително: той тъй високо мечтае в своя ум за своите достойнства, толкова много се уповава на собствените си сили, че не чувства нужда от помощ свише и от необходимостта неговият ум да бъде пленен и покорен на Христа (виж 2 Кор. 10:5). Освен това тъй като той постоянно е много доволен от себе си и от своите постъпки, в него не може да се зароди и възпита желание за промяна в начина на живот и за нравствено усъвършенстване.

А смиреният? Колкото повече той съзнава своите немощи и нравствено безсилие, толкова по-дълбоко осъзнава и нуждата от небесна помощ, толкова по-живо той вярва в Този, Който „може и винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Бога, понеже е всякога жив, за да ходатайствува за тях” (Евр. 7:25). Смиреният, чувствайки цялата гнусота на своя греховен живот и истински съкрушавайки се заради нея, може естествено и да стигне до твърдата решимост да се изправи и да стъпи на пътя на добродетелта.

Братя християни! Ако вие наистина желаете през настъпващия пост да принесете искрено покаяние за своите грехове и да очистите своята съвест, то забележете с какво трябва да започнем според намерението на светата Църква нашата подготовка за това велико дело. Да започнем с това: малко по малко да съкрушим в себе си гордостта, която малко или много се гнезди в сърцето на всеки човек, и да пробудим в себе си смирението. Нека всеки разгледа себе си с пълно безпристрастие, да разгледа своите сили, способности, таланти, своя живот и дела в светлината на Божественото откровение и пред съда на нравствения закон. Нека си спомним за нашата съвършена зависимост от Бога и Неговото безкрайно величие над нас, и ще разберем колко сме малки, бедни, жалки и нищожни, колко безразсъдна и неестествена е у човека гордостта и колко близко и свойствено за него е боголюбезното смирение. Баща и образец на гордостта е дяволът, а образец за смирението е Господ Иисус Христос. Затова е и необходимо да отхвърлим гордостта и да бъдем проникнати от смирение пред тайнството на покаянието, за да можем заедно с това да се отречем от дявола и да станем истински последователи на Христа. Амин.

Митрополит Макарий (Булгаков), Слова и речи.

Превод: прот. Божидар Главев

Други статии от същия раздел:

module-template13.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти