Вход

Православен календар

 

Канонизацията на монахинята Мария Скобцова – канонизация на идеология, водеща към разрушението на Църквата

 

През януари 2004 г. Синодът на Константинополската Патриаршия канонизира монахинята Мария Скобцова1, за която се твърди, че в края на Втората Световна война, намирайки се във фашистки концлагер, доброволно отива в газовата камера вместо една жена.

Отдавайки дължимото на самоотвержената й кончина, все пак не трябва да забравяме, че намирайки се в евлогианския разкол с Майката-Църква, монахиня Мария, въоръжена с идеологията на Бердяев, съчинявала твърде съмнителни трактати („Типове религиозен живот” и др.), в които ярко се проявява открита неприязън към Православната Църква, унищожават се традиционното Светоотеческо Православие и аскетическата църковна практика. Без да се разделя никога с цигарите, монахиня Мария въплъщавала в себе си някаква „нетрадиционна монашеска ориентация” в съчетание с есеровски революционен дух на разрушение на всички традиции на Руската Православна Църква, (впоследствие тя отчасти въодушевила неообновленците за техните революционни реформи в една енория). Митрополит Евлогий (Георгиевский), който постригал Е. Скобцова за монахиня, по-късно отбелязвал, че ”тя в монашеството не е успяла да изживее нито левите политически симпатии, нито демагогските склонности да влияе на хората” (в младостта си м. Мария принадлежала към партията на есерите2).

Канонизацията на монахинята Мария Скобцова – това е поредната неприятелска атака на Константинополската Патриаршия против Руската Православна Църква, тъй като с този акт Константинополският Патриарх Вартоломей се опитва да оправдае евлогианския разкол от 30-тте години на миналия век и заграбването на Руската парижка архиепископия от страна на Константинополския Патриархат, в противоречие на църковните канони, в най-трагичния за Руската Църква неин период.

Показателно е също, че „пробутаната” от либералните кръгове на парижката архиепископия на Константинополския Патиархат (не без участието на московските неообновленци) канонизация на монахинята Мария е осъществена в Истанбул точно в момента на сближаването на РПЦ и РПЦЗ, тоест тази акция на Константинополския Патриархат е насочена без всякакво съмнение към това, да се попречи на процеса на съединяване на двете части на Руската Църква.

Ще напомним, че самочинното отделяне на митрополит Евлогий от Майката-Църква е било осъдено в свое време от Руската Православна Църква както в Родината, така и зад граница. Естествено е, че канонизацията на монахинята Мария Скобцова, (еднакво ненавиждаща, съдейки по парижките й публикации, традицията както на Задграничната – „карловацка” Църква, така и на Руската Православна Църква в Родината – „така наречената „Патриаршеска църква”, както се изразявала монахиня Мария), ще бъде възприета с възторг от кочетковистите3 и другите неообновленици, които са също противници на съединяването със Задграничната Църква заради нейния строго православен консерватизъм.

Разговорите за възможната канонизация на монахинята Мария Скобцова са започнали няколко години по-рано в околоцърковни и обновленчески издания: в парижкото ”Руска мисъл” (с творческите усилия на прот. Сергей Хакел – борец срещу т. нар. „християнски антисемитизъм” като цяло и с „антисемитския потенциал на Евангелието и богослужебните текстове” в частност) и в кочетковското списание „Православная община”. (Да не забравяме, че писанията на монахиня Мария са основополагащо помагало по катехизация на нещастните оглашаеми, попаднали в общината на отец Георги Кочетков).

Канонизацията на такава одиозна4 личност като монахинята Мария Скобцова може да бъде съпоставима с това, ако в нашата Църква се прослави не по-малко одиозната фигура на Г. Е. Распутин. Ако ще се канонизират хора по тези принципи, по които се е ръководел Синодът на Константинополската Патриаршия по отношение на Мария Скобцова, то в такъв случай е целесъобразно накрая да се повдигне въпросът за канонизацията на ритуално убития през 1913 г. Андрюша Ющински5.

Списание “Благодатный Огонь” вече нееднократно отбелязва стремежа на обновленческите кръгове да видят м. Мария Скобцова – като своеобразно знаме на интелигентската борба със „закостенелите в средните векове догмати на църковните структури” – в месецослова и на иконите (вероятно в кълба цигарен дим, стелещи се из монашеската килия на монахиня Мария).

Протоиерей Валентин Асмус в своето открито писмо до Отг. Редактор на “Вестник РХД” Н. А. Струве (пълният текст виж в: ”Благодатный Огонь”, 1999, № 3) разглежда напечатаната във “Вестника” (1998, № 176) статия на монахиня Мария Скобцова “Типове религиозен живот”, и в частност, измислените от нея “5 типа благочестие”: синодален, уставнически, естетически, аскетически и Евангелски. Последният е идеал за монахиня Мария, а останалите се описват като отклонения (ще отбележим, че може да се предложат и други “типове благочестие”, например икуменически, филокатолически, реформаторско-обновленски, царебожнически и др.).

Протоиерей Валентин Асмус пише: “Със синодалния тип всичко е просто: м. Мария, (отдала своята младост в служение на народа в редица партии на социалист-революционерите и затова съвсем не познаваща църковния живот преди Революцията, макар Бог да й подарил в детските години среща със забележителния служител на Църквата — Победоносцев), повтаря изтърканата пошлост за превръщането на Църквата в “атрибут на великодържавната руска идея” и т. н. Това определя целия строй на “благочестието” в синодалния период. Непонятно е само, как е могла тази Църква на бюрократи да яви на света великите свети подвижници — Серафим Саровски и Иоан Кронщадтски, както и огромен сонм новомъченици.”

Нататък о. Валентин преминава към определението на м. Мария за благочестието от “уставнически тип”, към който в частност принадлежат, по думите на монахиня Мария, всички ”фанатични защитници на славянския език” в богослужението, на които “руският език в църква се струва почти кощунство”.

“Уви, — отбелязва о. Валентин — даже най-добрите монастири у м. Мария попадат изцяло под понятието уставническо законничество.” Ето какво пише тя: “Сега у нас има две цитадели на такова Православие, Православие традиционно, уставно, светоотеческо и отеческо — Атон и Валаам. Свят на откъснатите от нашата суета и грехове, свят на верните Христови слуги, свят на Богопознание и съзерцание. От какво боледува сега този свят на светостта? Как той гледа на раздиращите ни съвременни беди?... Какво тревожи повече от всичко тези острови на избраните, тези върхове на православния дух? Пред тях, като най-главно, най-насъщно, най-злободневно стои въпросът за новия и стария стил... Това е нещото, което ги разцепва на партии, нещото, за което те проклинат инакомислещите, нещото, което определя мярката на нещата... Уставничеството тук се проявява като робуване на съботата... Има нещо заплашително и зловещо в това, че именно на Атон и на Валаам, във вековните центрове на истинската православна духовност, човек може да намери отговор само на един въпрос от всички поставени от живота... Нямаме ли работа тук с нов идол, който в новото езичество се проявява в спорове за стиловете, уставите, правилата, забраните на тържествуващата над Сина Човешки, събота?”

Пътьом ще отбележим, че възпитаната естетически със “символистите”6, м. Мария напълно отрича знаковото значение на календара, докато за защитниците на стария календар „стилът” има широк символически обем, въплъщавайки в себе си или системата на църковната традиция или, съответно, това новаторство, което разрушава тази традиция. Но даже и при такова разбиране на проблема, нелепо е да се свеждат всички грижи и тревоги на монашеските центрове единствено към него. Но какво да се прави! Осъждането на традиционното монашество е един от водещите мотиви в творчеството на м. Мария.

Следващият обект на изобличението е “естетическият тип”. Няма да се спираме на него, само ще отбележим, че тук особено се засяга Богослужението, даже не естетическото му възприятие и извършване, но Богослужението като такова. “Сладките песнопения, шепотните преливания на четенето, дима на тамяна, блаженото примиране по красотата ще забули като облак скръбния Иисусов лик, ще направи да замлъкнат воплите, ще застави да се наведе глава, ще приспи надеждата. Едни се приспиват за известно време от това унасящо благолепие, други ще си отидат от него - и между Църквата и живота остава голяма пропаст”. Не е чудно, че в края на главата се говори, че за Църквата в съветска Русия, (където през всичките съветски години такова голямо утешение са били малкото останали храмове), “може би... би било по-полезно да няма официално разрешение за богослужението, а да се събират тайно в катакомби”, (което през 1937 г. би означавало за всички “практикуващи” “10 години без право на кореспонденция”, тоест с други думи, разстрел).

В заключението на своя трактат м. Мария преминава към изобличение на аскетизма (“аскетическия тип” благочестие). На различни страни се оказват добрият, Евангелският, жертвен аскетизъм и аскетизмът на всякакви там Добротолюбия и Патерици, представляващ, според м. Мария, освен всичко друго „форма на тънък егоизъм, егоизмът на „спасението на душата”.

Тази преинтересна публикация се преподнася във “Вестника” в малко мистифициран съпровод, сякаш иде реч за загубена, нечетена от никого работа, макар и да се съобщава, че за нея „под сурдинка споменава” мемоаристът Мочулски и биографът Хакел. Само преди две години нейният труд бил намерен в „непотребен куфар” на С. Б. Пиленко, майка на м. Мария и изваден от “окончателното небитие”. Тази романизирана версия не издържа на критика. Нима самата м. Мария не е могла при желание да напечата толкова ярък, макар и несвободен от някои противоречия, текст в някакво издателство —християнско или социалистическо?! Нима това не е могла да направи старата госпожа Пиленко след гибелта на м. Мария?! Нима за това не са могли да се погрижат нейните многочислени почитатели?! Работата, разбира се, е в това, че в предишните десетилетия такава, да си кажем направо, скандална публикация е била невъзможна. Даже в най-евлогианската групировка най-почтените деятели биха откликнали на тази провокация с масиран удар и статията би била морално разгромена. В наше време всичко е по-различно. Традиционните настроения се концентрират или в немеещи маси, притежаващи „инстинкта на истината”, но не можещи да я защитят членоразделно”, или в обособени групи, които се стараят да маргинализират и не забелязват. В наше време има реален шанс модернизмът да бъде превърнат в официална църковна идеология, която не ще посмеят да не приемат църковните върхове, потънали в икуменизъм и всякакво политикантстване, всякакво заиграване с този лежащ в зло свят.

Именно такъв смисъл има публикацията на “Вестника” и нейното предхождащо въззвание в две страници на Н. Струве. Това е радостната песен на идеологическата победа. Самото намиране на ръкописа се изобразява като откритие на “явена икона”, носещо благословение на едни и предупреждение за други.

Монахиня Мария, отклонила се в евлогианския разкол, преминавайки под омофора на Константинопол, е свързала своята съдба с Църквата, която тогава общувала с нашите обновленци, а сега усърдно сътрудничи с всемирните ревнители на „демокрацията и прогреса”. Канонизацията на м. Мария, планирана от този Патриархат, е негово вътрешно дело и не противоречи на общите линии на неговата политика. Н. Струве, за когото е скъп не толкова жизненият подвиг на на м. Мария и нейната страдалческа кончина, колкото нейната специфична бердяево-есеровска идеология, в която по думите на митр. Евлогий „все още циркулирала старата партийна мая”, би искал сега да провъзгласи тази идеология във всеправославен мащаб. “Колко би било нужно, (нейното църковно прославление) да бъде провъзгласено единодушно не само от Константинополската, но и от Московската църква... да стане това пророческо дело и слово, от които се нуждае вселенското Православие в навечерието на третото хилядолетие!”

Словото на м. Мария, имащо смисъл и истина само като коректив, Струве с дадената му власт, превръща във всеобхващащ и безапелационен регулатив.

Да се надяваме обаче, че нашата Руска Църква още „не е узряла” за „единодушна” канонизация на идеология, водеща към саморазрушение на Църквата под бдително-благопожелателния надзор на „демократичните сили”.

Не ни остава друго освен да констатираме, че канонизацията на монахиня Мария Скобцова в лика на светиите на Руската Православна Църква би била крайно неуместна, съблазняваща и възмутителна. Нека тя просто да си остане частна инициатива на Синода в Истанбул.

със съкращения

Благодатный огонь”, № 12

Превод: Катя Тодорова

 

1. Елизавета Скобцова — по втори мъж, с моминско име — Пиленко, в първи брак — Кузмина-Караваева – бел. а. (обратно в текста)

2. Есер – съкр. от социалист-революционери – „ес” „ер”. Партия, създадена в 1901 г. и просъществувала до 1923 г. В момента на създаването й в Германия начело на партията застават предимно евреи - М. А. Натансон, Е. К. Брешко-Брешковская, М. Р. Гоц, Г. А. Гершуни и др. Тази партия се борела срещу монархията, занимавайки се предимно с подривна дейност и тероризъм. (Една от жертвите й станал московският генерал-губернатор великият княз Сергей Александрович – съпруг на княгиня Елисавета Феодоровна.) За целта създала собствена Бойна организация, която трябвало систематично да унищожава висши държавни чиновници. За периода 1902-1911 били извършени 216 покушения. В програмата си по отношение на аграрната реформа, партията се стремяла към социализация на земята и унищожаване на частната собственост в полза на общините. Есерите искали след Революцията да се създаде демократична република. Разполагали със свои вестници, сред които ”Революционная Русия“, “Народен вестник” и др. След разтурването на партията в периода 1918-1923 г., много есери емигрирали поради страх от смъртно наказание в Европа – Париж, Берлин, Прага и пр. Там продължили да издават своя литература – бел. ред. (обратно в текста)

3. Отец Георгий Кочетков – (р. 1950 г.) Глава на модернистична секта, теоретик на адогматизма, икуменист. Известен с това, че въвежда в своята енория агапи и  налага правила, нямащи нищо общо с Православието. Събира множество хора, създавайки катехизаторски курсове за кръщаване на възрастни. Учи всичките си последователи да се причастяват на всяка литургия, независимо къде и как. Допуска в олтара след края на литургията Светите Дарове да се потребяват от миряни, което е недопустимо. Набива в олтара друг свещеник, за което е запретен от свещенослужение с указ на патриарх Алексий ІІ. Погрешно учи за Сина Божий като за Иисус от Назарет, станал Син Божий по осиновяване. В разрушителната си антицърковна дейност бива горещо поддържан от митрополит Антоний Сурожки и Оливие Клеман – бел. ред. (обратно в текста)

4. Одиозен – скандализиращ общественото мнение – бел. ред. (обратно в текста)

5. Андрюша (Андрей) Ющински – (1898-1911) останал отрано сирак и отгледан от леля си. Всички го познавали като много благочестив и религиозен, желаещ повече от всичко да стане свещеник. На 13 декември 1911 г. го намират убит, намушкан с шило на множество места по главата и тялото. За убийството му, което обявяват за ритуално, изправят на съд евреина Менахем Мендел Бейлис, но поради липса на доказателства по-късно бива оправдан. Този случай обаче силно разтърсва руската общественост – бел. ред. (обратно в текста)

6. Символизъм – движение в изкуството – литература, музика, театър и пр. Възниква във Франция в края на 19 в. За разлика от „грубостта” на натурализма и реализма, символизмът поставя акцент върху духовността и въображението. Видни негови представители са поетите Бодлер, Рембо, Верлен, Ал. Блок; композиторите Кл. Дебюси, Ал. Скрябин, художниците Моро и Врубел, а в България – поетите Д. Дебелянов, Яворов, Н. Лилиев и др. – бел. ред. (обратно в текста)

Други статии от същия раздел:

module-template8.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти