Вход

Православен календар

Уместна ли е канонизацията на Мария Скобцова

 

Антимонашество

Отговори от иеромонах Сергий Рибко на въпросите на кореспондента на списание „Благодатен огън" относно канонизацията на монахиня Мария (Скобцова)

"Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно."
Лука 10:41-42

 

- Отец Сергий, в последно време в околоцърковните и обновленческите печатни издания (парижката „Руска мисъл", кочетковското списание „Православна община") се водят разговори за възможната канонизация на монахиня Мария (Скобцова). Какво е Вашето отношение по този въпрос?

- Майка Мария е известен човек, оставил забележителна следа в историята на руската емиграция. Дори може да се каже, че тя е била някакъв оригинален подвижник на благочестието на XX век. Но мисля, че да се говори за нейната святост, не е съвсем правилно.

Тя е била православна монахиня и нейното служение и живот и, преди всичко, мъченическата ѝ кончина, разбира се, заслужават внимание и уважение. Но все пак мисля, че не си струва да се говори за канонизация поради това, че тя, макар и да е имала християнска, непосрамваща кончина, далеч не всичко в дейността й е достойно за подражание. Нали когато канонизират някого, неговият живот веднага става обект на внимателно изучаване от православните хора, защото за мъченическата смърт на човека го подготвя неговият праведен живот. Да се говори за светостта на живота на майка Мария и да се сочи като пример за подражание, мисля, че би било погрешно.

- Защо именно сега са започнали разговори за канонизацията на майка Мария?

- Разговорите за тази канонизация произлизат от обновленческите, икуменически кръгове, които вече надигат глава. Преди в нашата страна икуменизмът се насаждаше най-вече от държавата, и тъй като той се натрапваше на Църквата отвън, основната част от църковния народ не го приемаше. Такова вмешателство в делата на Църквата и всичко, което произлизаше от държавата, естествено, се приемаше с напрегнато внимание и враждебно. И това е напълно справедливо, защото Съветската държава, която беше атеистична и открито се наричаше враждебна на Църквата, разбира се, не й желаеше нищо добро. И икуменизмът беше необходим с една единствена цел - да насажда „мир в целия свят". Естествено, в комунистическия свят. Далеч не целият свят признаваше Съветската държава и в тези кръгове на световната общественост, до които съветските дипломати нямаха достъп, се изпращаше малка мисия от „църковни хора".

Сега времената са се променили, държавата вече не е враждебно настроена към Църквата, напротив, Църквата получава разбиране и подкрепа в лицето на президента и правителството, дори се чува нещо като разкаяние за изминалите години на гонения. Сега икуменизмът се проповядва главно от интелигентските кръгове, които наскоро са се обърнали към Бога. Нали Църквата днес се състои 60-70 % от новообърнати.

И ето, без да разбират добре историята на Църквата, нейната догматика и каноните, тези хора донасят със себе си съвременни, както те казват, „демократични тенденции". Те твърдят, че учението на Църквата е остаряло, че сега започ­ва епохата на обединяването на всички народи, заличаването на всички граници и различия; създава се единна световна икономика, изработват се единни „общочовешки ценности". Затова трябва да има и „единна Църква", защото в резултат на враждата между вярващите произлизат отрицателни последствия за земния живот на хората.

Разбира се, там, където има вражда няма нищо добро, но Православието не може да споделя възгледите на католици, протестанти, иудеи, мохамедани. Православната Църква в Русия никога не се е отнасяла враждебно към вярващите от другите религии. Всички иноверци и чужденци винаги са имали възможност да живеят в условията на своята култура. Друго е враждебността по отношение на Православието, прозелитизмът, „кръстоносните походи", които водят против Православието не само католиците, но и протестантите.

И ето, някои интелигенти виждат в икуменизма спасителна панацея. Но има Истина, която не може да приеме лъжата. Само Православието носи в себе си пълнотата на Христовата Истина, и то не може да се отнася с любов към лъжата. Защото не може да бъде дълбоко и здраво това учение, към което е примесена лъжа. В икуменизма няма истина.

Околоцърковните неофитски кръгове искат да канонизират майка Мария като символ на някакво „монашество на бъдещето", а в действителност - на псевдомонашеството. Майка Мария превъзнасяла ролята на интелигенцията в живота на Църквата и винаги скърбяла, че в Руската Църква не са оценявали правилно интелигенцията; смятала, че именно интелигенцията ще спаси Църквата. Самата тя общувала с различни писатели и учени от руската емиграция и очевидно отнасяла себе си към монасите интелигенти.

Но аз мисля, че пред Бога не е важно какъв си - интелигент, обикновен човек, деятел на изкуството, селянин или работник. Преди всичко трябва да бъдеш православен християнин. А в Църквата главен е епископът, след него - свещеникът. И всеки човек трябва преди всичко да слуша своя пастир. Тук вече не говоря за казаното в Свещеното Писание: жената в Църквата да мълчи (1 Кор. 14:34)...

Майка Мария е говорила и писала такива неща, от които просто да се хванеш за главата. Например: „Христовата истина се подменя с безброй правила, традиции и външни обреди." Тоест тя противопоставя каноните, традициите и обредите на Православната Църква на Христовата Истина!

В действителност това, което се е запазило в Православието до голяма степен се е запазило благодарение на православните хора, които са опазили не само същността и съдържанието, но и формата на православния живот. Те никога не са я превръщали във фетиш, не са я смятали за нещо основно, първостепенно, но все пак формата на живот, която се е установила за няколко века, формата на църковността, на обредите, на Тайнствата - всичко това е необходимо, формата на богослужението, формата на живот в енорията, в манастира - всичко това се е устройвало с векове, издържало е много гонения и изпитания.

Естествено, в XX век някои форми могат да бъдат изменени - не унищожени, не отменени, а само изменени, приспособени към съвременния живот. Защото формата е важна само дотолкова, доколкото има в себе си съдържание, доколкото позволява на съдържанието да изрази себе си. Но това не значи, че не са необходими никакви форми! Така можем да отидем към протестантството, което греши с това, че отрича всички, абсолютно всички форми като остарели. „Да разрушим до основи стария свят, а след това да построим наш нов свят!"

Ето, съвременните обновленци са заети с разрушаването на „стария" църковен свят. Това са техни планове и задачи. Но „новият" свят, кой знае защо, изглежда някак уродлив, объркан и скандален. И техните „велики" произведения от типа на „Побелелите ниви" след прочитането им оставят в главата пълен хаос. Те предлагат да се отмени старата форма на църковен живот - заедно със съдържанието, с догматите, с църковнославянския език на богослужението, с монашеството. А какво дават в замяна не става ясно. Еретическите изказвания на отец Георгий Кочетков, както се вижда, също трябва да се разглеждат като предложения за създаване „новата църква на бъдещето", в която трябва да има такива „светии", като майка Мария Пиленко-Караваева-Скобцова.

- Майка Мария развивала много активна обществена дейност, често се изказвала в печата. Смятало се, че това е своеобразна проповед...

- Няма да разглеждам нейните догматически изказвания и възгледи, но отчитайки това, че тя е била монахиня, някои неща силно смущават. Известно е например, че когато се извършвала неделната Литургия, майка Мария невинаги я посещавала и твърдяла, че е много по-важно да се отиде на пазар и да се купят продукти, с които да се приготви обяд за бедните.

Преподобният Йоан Лествичник и други Отци казват, че основното дело на монаха е молитвата, а не милостинята. Да, може би наистина е добре в неделя да нахраниш бедните, нещастните, но това все пак е дело на миряните. И най-вече, защо това трябва да се прави по време на Литургия?!

Съгласно каноните на Православната Църква, ако човек три недели поред не присъства на Божествената Литургия, той трябва да бъде отлъчен от Причастие; все едно дали е мирянин или монах. Когато мирянин пропуска Литургията. това е разбираемо, но когато я пропуска монах - това не мога да разбера. Защото молитвата е същност на монашеското служение. А в живота на майка Мария не се забелязва нищо такова. Нейното монашеско дело се състояло изключително в някакво социално служение. Тоест за нея монашеството било само дреха, а молитвеното дело не й било близко, не било основно за нея.

Тя постоянно пътувала, изявявала се в различни обществени и църковни мероприятия, активно сътрудничела на различни вестници, пишела статии, в това число и с антицърковен характер (Виж статията на монахиня Мария „Типове религиозен живот” (бюлетин РХД, 1998, № 176). Критичеки разбор на статията е направен от прот. В. Асмус, напечатан в „Благодатен огън” № 3.), участвала почти във всички емигрантски ор­ганизации, може би дори отчасти военни. Всичко това говори за някаква форма на прелест, защото монахът е деятел на смирението, а заедно с това, на молитвата. Те са неразривно свързани. Монах означава „уединен".

Чест, слава и хвала на монаха, когато пребивава в своята килия, когато се моли там и е зает с вътрешното дело, въпреки че монахът не бива да отказва да служи на ближните. Със социално служение се занимават свещениците и дяконите, но в основната си част това са женени духовници, а главното дело на иеромонаха е служенето на Литургия, молитвата и духовното обгрижване на миряните.

Ако майка Мария не беше монахиня, а светски човек, тогава нейната активна обществена дейност вероятно би била достойна за всяко уважение и би могло да се говори за нейната праведност. А от такова поведение монашеството просто се разрушава, дискредитира се, фактически се унищожава. Тогава много скоро няма да остане нищо и от неговата форма. Такова монашество заприличва на западното монашество. Изобщо духовността на майка Мария е чисто западна, дори повече протестантска, отколкото католическа - да се помага на бедните, да се хранят, да се решават социални въпроси. При всички случаи тук се вижда влиянието на западния свят, сред който живеела майка Мария и имала множество познанства.

Когато се води разговор за нея, в паметта ми винаги се появява образът на майка Тереза, известната католическа монахиня, починала неотдавна, чиято дейност много прилича на дейността на майка Мария. Но може да се каже, че майка Тереза благоприятно се отличава от майка Мария, защото тя е направила много повече - нейното социално служение на ближните е било проповед на словото Божие. Името ѝ станало известно в цял свят, орденът, основан от нея, съществува и до днес, макар дейността й да не е безспорна. Ние сме свикнали с активността на католическите монаси просветители, с тяхната благотворителна дейност, но това не е присъщо на източното православно монашество.

Западното монашество върви по широкия път, но много по-трудно е да стоиш в килията, да се занимаваш с молитва, да търсиш Божията воля и да помагаш на ближния да я намери. Католическото монашество е еретическо. И тъй като цялата католическа духовност е прелест, то и католическото монашество носи чертите на прелестта - то насажда и проповядва прелест, задълбочава я и я предава от поколение на поколение.

Монашеството на майка Мария също носи чертите на прелестта и възможната й канонизация също ще бъде дело на прелестта. При това не са се намерили нейни последователи. Имала е големи приятели, дори ученици сред миряните, но сред монасите, според мен, не се е намерил никой, който би искал да последва „подвига на монахиня Мария", макар че е имало монаси и сред емигрантите. Хората приемали пострижение и възниквали православни обители сред руската емиграция в Западна Европа. Животът на майка Мария не събуждал желание за подражание. Това също говори само по себе си, защото светлите примери често намират подражание.

Монасите в източното разбиране са пазители на исихастката традиция. В манастирите хората отивали не за насъщния хляб, а за духовния. В света има специални организации и хора, които се занимават с благотворителна дейност. Има епископи и свещеници, които умеят да организират подпомагането на бедните членове на Църквата. Когато се случвали някакви бедствия - война, глад, тогава манастирите отваряли житниците си, отваряли своите врати, за да могат хората да се скрият от враговете. А в мирни времена, когато животът бил спокоен, в манастирите се занимавали с молитва, с умното дело, с проповед на словото Божие, с писане на духовни книги, с духовно обгрижване на идващите хора. В това е силата на православното монашество.

Да, в XX век монашеството преживява упадък; в частност, в руското монашество той е започнал отдавна, след това дошли и комунистическите гонения, когато се опитвали окончателно да унищожат Църквата. И от този удар монашеството не може да се възстанови до ден днешен.

- Ако нашето монашество тръгне по пътя, начертан от монахиня Мария, скоро от него няма да остане нищо.

- За щастие, нашите възраждащи се обители имат пред очите си не образа на монахиня Мария (Скобцова) и други подобни ней деятели, а образът на Светите Отци на Източната Православна Църква и се стараят да възраждат монашеството така, както са го разбирали светителите Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник, преподобни Иоан Лествичник, авва Доротей, преподобни Иоан Касиан Римлянин. Сега се опитват да възродят традиционното руско монашество, което е призвано да служи на ближния преди всичко със словото и молитвата, което е призвано да създаде оазиси на духовния живот, където хората биха могли да идват и да се обогатяват духовно. Дори само присъствието на продължителните манастирски служби, докосването до удивителната манастирска тишина дава на човека много. И монашеството е носител на тази традиция.

Ако монахът временно отива в света по някакви манастирски дела, все едно, той няма да каже излишна дума, никога няма да отиде в някакви тъмни места. Той свършва своята работа и се старае, колкото се може по-бързо да се върне в своята обител. Монасите крайно неохотно се съгласяват да напускат манастира, отиват в света, в града само заради светото послушание, за да решават стопански или други пробле­ми. Монахът цени пребиваването в манастира.

Например, когато в нашия манастир изпращаха да служат в подворието в Москва, братята приемаха това с голямо нежелание. Случвало ми се е да служа в подворието и да живея в манастира. Действително, разликата е много голяма. Да се намираш сред суетата на големия град, дори при храма, дори между стените на този храм и да пребиваваш между стените на обителта! Това е съвсем друг дух, друга специфика и друга дейност. Разбира се, в манастира е много по-добре! И всички наши братя се стараеха да останат в манастира.

А при монахиня Мария се забелязва точно обратното - активно служене на света. Нейната дейност по нещо прилича на дейността на Жана Д'Арк. В други условия майка Мария навярно би могла да вдигне народа на борба, което тя се опитвала да направи, бидейки есерка. Като попаднала в Европа и видяла, че нейната дейност като есерка не е много необходима, тя пренесла своята енергия в Църквата - опитвала се да посочи пътя на Църквата в Русия. В нейната статия, адресирана към емиграцията, главният мотив бил: „емиграцията е отломка от Руската Църква, която трябва да запази Църквата и да й посочи пътя. И, когато прогонят болшевиките, Русия ще се обърне към нашия опит, който ние трябва да възпитаме", като в някакъв парник.

В статията има множество съвсем нереалистични „пророчества", които, разбира се, не са се сбъднали. Тоест майка Мария виждала себе си като някакъв „месия" и се опитвала да обоснове тази своя роля.

Мисля, че със своята енергия тя е можела да устрои или да си намери някакъв манастир, още повече, че в православния Изток и на Светата Земя е имало манастири, имало е и в Гърция. При желание би могла да вземе от тях някои идеи, мисля, че биха й помогнали и материално. Но тя не поискала да направи това. Тоест нейното монашество е някаква гръмка и шумна дейност, благотворителна дейност сред миряните, която тя смятала и за просветителска. Оттук се получава така, че човек просто надценява значението на своята личност, мисли, че е достоен за подражание, че неговата дейност заслужава уважение.

Светителят Игнатий (Брянчанинов) пише, че фарисеят смята, че със своето поведение е длъжен да назидава миряните наоколо. Затова се държи по съответния начин. На практика това е нещо много уморително не само за тялото, но в още по-голяма степен за душата. Защото човек, движейки се в света, не може да запазва душевния мир, необходим за молитвен живот. И не може да знае истински важното за вътрешния духовен живот, защото всички статии на майка Мария са все за нещо външно - за социалното положение на Църквата, за социалното служение на ближния, за особеностите на съвременността, за „нищетата" на традиционното православно благочестие. Там звучат и политически мотиви, критика на предишната Русия, разстреляна и разпъвана от болшевиките. Както се вижда, тук оказва влияние и нейното есеровско минало.

Ясно е, че императорска Русия не е била идеална във всичко, но защо ще хулим Православна Русия и Руската Църква, която била създадена и се пазела с усилията на много подвижници, светители, старци, монаси, свещеници!? Майка Мария отрича и зачерква всичко това, казва, че всичко било лошо, че революцията се е оказала резултат от живота на Църквата в Синодалния период.

Да, в Църквата е имало грешки. Но защо майка Мария не си спомня нито отец Иоан Кронщадтски, нито Оптинските, нито Глинските старци, нито преподобни Серафим Саровски, нито светителя Теофан, а за светителя Игнатий изобщо не споменава - ясно е, той изобщо не й е бил близък. Тя се занимава повече с решаването на някакви исторически въпроси и социални проблеми.

Никъде в нейните съчинения не съм срещал аскетически въпроси. Като се каже „монах", се разбират два вида дейност: или просвещение на невярващите, обучаването на истините на Православието, (тогава монахът е жив проповедник на истинното християнство), или, което е още по-ценно, отговори на аскетическите въпроси на съвременния живот - как да спасим душата си, как да водим живот по евангелските заповеди в съвременния свят, как ги прилагаме в съвременния живот, в конкретните ситуации. Ето, това е монахът! А майка Мария и със слово и с дело учела цялата Църква, целия свят на някакви абстрактни политически принципи и смятала това за своя мисия. Всичко това, разбира се, е много странно, защото и у светителя Игнатий (Брянчанинов) и у другите Свети Отци ясно е написано какъв трябва да бъде монахът. А майка Мария има съвсем друго, икуменическо-западно разбиране за монашеството. Дори не е съвсем ясно как тя разбира монашеството, защото говори ту едно, ту друго, а в живота си въплъщава нещо трето.

Тя била противник на светоотеческото, традиционното православие, на неговите правила и канони. От статията на майка Мария „Типове религиозен живот" се вижда нейното пренебрежително и язвително отношение към църковнославянския език и към православното богослужение изобщо, към Атон и Валаам, към стария календарен стил в тези древни обители, което я сродява с обновленците.

Вече не говоря за това, че майка Мария е пушела, което, според мен, е крайно недопустимо за един православен монах! Макар това да е неин личен грях и тя ще даде отговор пред Бога за него, но тя пушела открито, без да се стеснява! Мисля, че с това повече е съблазнявала миряните, отколкото ги е назидавала.

- Какви последствия може да предизвика канонизацията на монахиня Мария (Скобцова)?

- Това би могло да доведе до смесване на понятията не само за монашеството, но и за православната духовност. Какъв е светият човек? Това е човек, чийто жизнен път е осветен, който е достигнал святост чрез личен подвиг. То­ест неговата духовност, неговият път към Бога се явяват при­мер за другите, които могат и трябва да следват този път. И тъй като светиите принадлежат на своята епоха, на своя народ, то всеки век открива своите светии като отговор на въпроса на света, на нас, православните хора, как трябва да се спасяваме, под какви форми, по какви пътища трябва да вървим към Бога в нашите условия, в нашето време. Затова за нас е особено ценен пътят на светиите, близки до нашето време.

И в качеството на такъв светия, от когото трябва да вземаме пример, ни се предлага майка Мария (Скобцова). Не е нужно да се молим, да ходим на църква, главното е да правим нещо за някого, да тичаме, да се суетим, тоест да строим Царството Божие преди всичко на земята. Много православни светии са помагали на бедните и това винаги се явява задача на Църквата, но при майка Мария то понякога приемало дори гротескни форми.

Разбира се, не можем да не споменем за нейния подвиг по време на войната, когато цяла група свещеници и православни монаси помагала на евреите да се спасят от затворите на Гестапо и от разстрелите. Тъй като немците не разстрелвали кръстените евреи, тайно им издавали справки за кръщение, просто за да ги спасят от гибел, без да ги заставятда се кръстят, както правели католиците. И майка Мария вземала непосредствено участие в тази дейност. Това, разбира се, е подвиг. И затова тя попаднала в лагер, а след това отишла в газовата камера вместо една французойка - това, несъмнено, също е подвиг, заслужаващ уважение и почит.

Разбира се, ще се намерят хора, които ще си спомнят за майка Мария, за нейното екстравагантно поведение, и мисля, че в тези спомени нейният мъченически подвиг просто ще бъде забравен.

Да, ние имаме мъченик Бонифаций, който бил развратник, блудник, пияница, но когато тръгнал за свети мощи, той принесъл покаяние, постел, водел християнски живот. В този момент, когато претърпял мъченическа смърт, той се удостоил с нея! Със своето покаяние се удостоил да умре като християнин.

Не се вижда майка Мария да се е каела за предишния си живот. Напротив, тя го е смятала за правилен. А и много нейни почитатели сега считат, че именно благотворителната дейност на майка Мария я е подготвила за нейната мъченическа кончина. Да, нейната кончина е била праведна, но аз не бих искал да бъда такъв монах, като майка Мария (Скобцова), дори не бих искал да общувам отблизо с подобни монаси. Ако бях срещнал майка Мария в живота си, нямаше да ми е интересно да общувам с нея. Това, което намирам в монашеството, за което съм отишъл в манастир - всичко това го няма у майка Мария, а има противоположното на него. И нейните писания създават тягостно впечатление. В тях не намерих въпросите, които са ми близки.

Ще повторя, че като мирянка тя сигурно би била праведна, но съмнителността на нейния монашески подвиг не позволява да я наречем свята. Към нея, по своему, са приложими думите, казани за отец Павел (Флоренски), от един от иерарсите-изповедници: „Ако не беше написал нищо, наистина би бил свят мъченик".

Отдавайки дължимото на монахиня Мария (Скобцова), оставам със своето убеждение: тя не бива да бъде канонизирана за светица. Това би било неправилно и вредно.

Из книгата „Възможно ли е спасението през 21 век” от иеромонах Сергий Рибко, изд. „Св. Вмчк Георги Зограф”, 2003 г.

Четете още:

module-template7.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти