Вход

Православен календар

„Образ на покаянието те имаме, всепреподобна Марие, Христа моли по време на Поста и нам да го дарува, та с вяра и любов тебе в песни да възхвалим.”

Утреня, светилен, глас 3
Неделя 5-та на Великия пост. Преп. Мария Египетска

Нравствен монизъм

 

 

Направление на богословския модернизъм, отхвърлящо светоотеческото учение за Изкуплението, въздаянието и съда.

„Нравствен монизъм” е названието, което митр. Антоний Храповицки дава на своя мироглед, възникнал у него в края на XIX в. под влиянието на идеите на Ф. М. Достоевски и В. С. Соловьов.

За нравствения монизъм е характерен ирационализмът, тоест ненавистта към християнската Истина в Нейното точно догматическо изражение. За представите на нравствените монисти в духа на „философията на живота”, животът е далеч по-пълен от всякакви разсъдъчни определения и затова няма формула, която да го вмести в цялата му пълнота. Вярата в догматите, според тях, не можела да замени „самия живот в неговото творчество, в неговото ежемоментно и повсеместно съзидание на новото” (о. Павел Флоренски).

За нравствения монизъм е характерен лозунгът за борбата със схоластиката, тоест с всяко теоретично знание и в частност с Православната догматика. Затова в нравствения монизъм особено силно е застъпено учението за „условността” на думите и понятията, за принципната недостатъчност на думите за изразяване на истината. Както пише А. И. Осипов: „Независимо от продължаващото твърде интензивно развитие на човешкото мислене, езикът на съвременния човек, както и преди, не може адекватно да изрази не само чувствата, усещанията и преживяванията, но много често не му достигат еднозначни и точни понятия за изразяването на идеите и мислите. Многозначността на понятията и термините е едно от значителните препятствия на пътя на междучовешкото общуване и взаимно разбиране. Това препятствие с пълна сила се усеща и в сферата на научното богословие, особено в нашия икуменически век”.

Но тук много верни се оказват думите на митр. Елевтерий Литовски и Виленски, който излага Православния възглед за това дали думите и понятията изразяват истината за спасението:

„Истина е, разбира се, че ако човешките слова не могат с точност и пълна изчерпателност да изразят човешката мисъл, то още по-безсилни ще са те да изразят мисълта на Бога и делото Божие. Всички думи са условни, но какво следва от това? Нима на тази основа може да се твърди, че всички думи нямат в себе си нищо постоянно и не се отнасят към определени и винаги съществуващи предмети и явления, а сами по себе си са изменчиви и ни най-малко не отразяват реалното битие? Но тогава значи не може да има никаква приемственост, няма история, няма осмисляне на живота, а всичко е мираж. По отношение на положителността всичко е нищо. Този неизбежен извод е по-ярък по своя скептицизъм дори от софистическия догмат „Човекът е мярка на всички неща”.

Можем да се съгласим и с това, че по-дълбоко постигане на предметите на вярата се придобива при съзерцанието им чрез духовните подвизи – молитва, пост и други, но какво, пита се, са съзерцавали светите отци? Какви предмети на вярата? Измислени от тях или открити в Писанието от Светия Дух?”

Отговор на тези въпроси намираме при св. Дионисий Ареопагит, на чието съзерцателно и „апофатично” богословие модернистите се хвалят, че подражават, но ние трябва да знаем, че нито богословието му е чисто „апофатично”, нито пък съзерцанието му има нещо общо с необузданите фантазии на модерните му „последователи”.

В началото на своя труд „За мистичното богословие” той пише: „О, пресъществена, пребожествена и преблагословена Троице, Наставнице на християнското богомъдрие! Възнеси ни на неведомата, пресветла и най-висша степен на познанието на Свещенотайното Писание, където съвършените, неизменните и истински тайни на богословието се откриват в пресветлия мрак на тайноводственото безмълвие”. Тоест това, което Светият Дух е открил в Писанието, същото открива и в съзерцанието.

В нравствения монизъм ирационализмът приема формата на адогматизъм, по-точно на антиюридизъм. Това направление на модернизма отхвърля значението на догматически истинната вяра, в частност – Православното учение за Изкуплението, което учение те наричат „юридическо”. В замяна на това те предлагат познание на Бога посредством самия живот на човека, при това този живот се подразбира не като благодатен, а като естествен.

Сред предшествениците на нравствения монизъм могат да бъдат посочени философията на Спиноза и натурфилософията. Възгледите на „монистите” напълно се вписват в руслото на новата философия на мислители като Шопенхауер, Ницше, Бергсон и пр.

В началото на XX в. сщмч. Виктор Глазовски, архиеп. Теофан Полтавски, архиеп. Серафим (Соболев) и др. предлагат опровержение на лъжеучението на нравствения монизъм. Свщмчк. Виктор в частност посочва това, че нравственият монизъм учи за чисто естествен способ за „спасението” на човека, тъй като на човека се дава само някаква помощ, за да може сам да извърши своето спасение:

„Новите богослови, пише той, не могат да се примирят с учението на Православната Църква за действителното значение на кръстната смърт на Христос, като жертва, очистваща от греховете, защото такова понятие за спасението, по тяхното мнение, игнорирайки собствените сили и средства на човека, е лишено от здрав смисъл, тъй като отрича законите на психическия живот на човека, където всичко трябва да се случва в естествен порядък. “Спасението не е някакво външно-съдебно или магическо действие, а развитие, което постепенно се извършва в човека под действието на Божествената благодат, тъй че могат да съществуват и степени на изкуплението”, казва архиеп. Сергий Страгородски. <…> Вместо твърдо и смело да съдят за целия настоящ живот в светлината на истинното учение за цялостното и пълно Божие спасение на света, те осмислят тази истина от гледна точка на нейната възможна пригодност и полезност за човешкия живот. Те се надяват някак си да свържат Никейския символ и Проповедта на планината, тоест истината на догматическото християнско учение с добродетелния живот на човека, забравяйки, че нравственото съдържание на живота за всеки вярващ е само неизбежно, естествено следствие, произтичащо от Божието дело за спасението на човека...”

И накрая свщмчк. Виктор добавя: „За новите богослови историческото дело на Спасителя Христос във формата, в която е извършено, безусловно трябва да загуби и вече за много нещастни хора е загубило своя смисъл и значение. И човекът отново се връща на пътя на естественото мислене и в положението, в което спасението е само „възможност” и единственото, което му остава е в мъка и отчаяние отново да вика към небето с думите на св. ап. Павел: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:24)”.

Основни представители и съчинения:

Митр. Антоний (Храповицки) – Догмат искупления (1917), Опыт христианского православного катехизиса (1924).

Митр. Сергий (Страгородски) – Православное учение о спасении (1895).

В. И. Несмелов – Наука о человеке (1898).

О. Тарасий (Курганский) – Перелом в древнерусском богословии (1903).

Еп. Григорий (Граббе) – Единство и единственность Церкви (1929).

А. Каломирос – The River of Fire (“Огнената река”) (1980).

А. И. Осипов – Основное богословие (1994), Путь разума в поисках истины (1997).

Критика на нравствения монизъм:

Сщмч. Виктор Глазовски - Новые богословы.

Архиеп. Теофан Полтавский - Доклад об учении митрополита Антония (Храповицкого) о догмате Искупления.

О. Милош Парента - Отзыв о сочинении митр. Антония (Храповицкого) “Догмат Искупления”.

Митр. Елевтерий (Богоявленски) - Об Искуплении. Письма митрополиту Антонию (Храповицкому) в связи с его сочинениями: “Догмат Искупления” и “Опыт Христианского православного катехизиса”. Париж: Совет по учреждению монашеско-миссионерского братства, 1937.

Митр. Вениамин (Федченков) - О “Катехизисе” митр. Антония (Храповицкого). Переписка с архиеп. Феофаном Полтавским.

Архиеп. Серафим (Соболев) - По поводу Катехизиса митрополита Антония.

Архиеп. Серафим (Соболев) - По поводу статьи митрополита Антония (Храповицкого) „Догмат искупления”.

Архиеп. Серафим (Соболев) - По поводу книги архимандрита Сергия „Православное учение о спасении”.

Архиеп. Серафим (Соболев) - По поводу статьи Архимандрита Илариона “Единство идеала Христа”.

И. Г. Айвазов - Догмат Искупления.

О. Стефан Красовицкий - О богословии Александра Каломироса.

Иером. Серафим (Роуз) - Докладная записка Епископу Нектарию Сиэттлийскому.

Р. А. Вершилло - Книга А.И. Осипова “Бог”.

Р. А. Вершилло - О сергианстве.

Р. А. Вершилло - О неправославном учении профессора Московской Духовной Академии А.И. Осипова.

Р. А. Вершилло - О Благом Судии.

Сайт с критика на учението на А.И. Осипов

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template19.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти