Вход

Православен календар

„Образ на покаянието те имаме, всепреподобна Марие, Христа моли по време на Поста и нам да го дарува, та с вяра и любов тебе в песни да възхвалим.”

Утреня, светилен, глас 3
Неделя 5-та на Великия пост. Преп. Мария Египетска

Протоиерей Николай Николаевич Афанасиев

 

Прот. Николай Н. Афанасиев (1893–1966) е богослов-модернист, ученик на о. С. Булгаков, изобретател на новата „евхаристийна еклесиология”, икуменист. Юрист, канонист, отрицател на правовото начало в Църквата.

Учил е в медицинския, а после и във физико-математическия факултет на Новорусийския университет. Като емигрант завършва Богословския факултет на Белградския университет. Участва в Белградския православен кръжок, в дейността на РСХД. Член на братството „Св. София”. Автор на списание „Путь”.

От 1930 г. преподава в Парижкия богословски институт (църковно право, гръцки език), близък на о. С. Н. Булгаков и о. В. Зенковски. Макар да не споделя някои положения на софиологията на о. Булгаков, о. Н. Афанасиев „много високо ценял учението му като „най-величавият опит за обяснение на злото по пътя на монизма”. През 1950 г. защитил дисертация на тема „Църквата на Светия Дух”. От 1950 г. е професор в Парижкия богословски институт.

През 1940 г. е ръкоположен за дякон, а след това и за свещеник от митр. Евлогий Георгиевски. От 1941 г. до 1947 г. е настоятел на енорията в гр. Тунис, а впоследствие в гр. Бизерта.

През 1952 г. заедно с о. Киприян Керн поставя началото на литургическите конференции в Парижкия богословски институт и участва в многобройни икуменически срещи. Присъствал е на заключителната сесия на Втория Ватикански събор.

Главното съчинение на о. Н. Афанасиев „Църквата на Светия Дух” може да бъде отнесено към числото на фантастичните проекти от рода на „Феноменът човек” на Тейар дьо Шарден (1955) или световното икуменическо движение (1948 г. – I Ансамблея на ССЦ). Този дух властва и на Втория Ватикански събор и особено по време на неговата подготовка. По своему този ентусиазъм се отразил и в Русия, по-конкретно у „децата на затоплянето” като о. Александър Мен и о. С. Желудков. Вън от този аспект съчинението на о. Н. Афанасиев не си струва да бъде разглеждано сериозно.

О. Н. Афанасиев започва своя труд с постулата, че в Църквата всичко е от Светия Дух: „Няма живот в Църквата, няма действия в нея, няма служение в нея без Духа, и накрая, няма я самата Църква”. В хода на изложението става ясно, че това „всичко” не се отнася за последните 1600 години от живота на Църквата. Още в началото на трети век „римското право проникнало в Църквата и образувало в нея слой, нямащ нищо общо с благодатта”. Църквата на Вселенските Събори, изповядваща Никео-Цариградския Символ на вярата, оказва се, съвсем не съответства на основната представа на о. Н. Афанасиев.

Основният постулат, че в Църквата всичко е от Светия Дух, е нужен на автора, само за да може след това да каже, че „което не е от Духа е чуждо и привнесено”. След това о. Н. Афанасиев по свое усмотрение определя кое е от Светия Дух и кое не е. Монтанисткото учение за духовната църква му е нужно, само за да унищожи или заобиколи вероучението и църковната иерархия.

Според о. Н. Афанасиев излишното в Православната Църква се оказва твърде много: преди всичко свещената иерархия, тъй като няма отделен сан – свещенство. Всички са кръстени и в собствен смисъл на думата всички са свещеници и свещенодействат по време на Литургията. Миряните са „съслужители на епископа не само, защото в известна степен активно приемат участие в свещенодействието, но и затова, че те като свещеници на Всевишния Бог действително се явяват извършители на свещенодействията и епископът и презвитерът могат да ги извършват само при тяхно съслужение”.

Отхвърлят се Вселенските Събори като висша власт за Вселенската Църква, Поместните събори като висша власт за Поместната Църква. И при това се отхвърлят абсолютно голословно! В Църквата, според него, няма място за никакви правови отношения, не може да се упражнява никаква власт в правов смисъл.

Апостолите били уникално явление в Църквата и също не притежавали никаква власт. Даже апостолите не били свещеници в собствения смисъл на тази дума. „От всички хипотези, че апостолите са били първите епископи, може да издържи критика само една теза, а именно: новозаветните епископи не са изпълнявали служение напълно тъждествено с това на по-късните епископи, но и тогавашното презвитерство не е било напълно тъждествено на по-късното. Служението на предстоятеля било едно в първоначалната църква, както едно било и евхаристийното събрание и както една била Църквата. Извън местните църкви не е съществувало никакво друго служение в управлението, а в самата местна църква то не се е разделяло на никакви степени.

Тъй като о. Н. Афанасиев не може да отрече пълномощията на апостолите, той говори за техния временен, преходен характер. Отрича апостолската благодат, измисляйки поразителното „основание”, че не всички са апостоли.

Апостолите, според него, нямат никакви приемници: „Няма никакви основания да считаме, че Павел ги е разглеждал (Тимотей и Тит) като свои приемници, които в пълнота продължават неговото служение. Ако Павел действително бе им предал своето служение, тогава Павел не би бил апостол, тъй като служението на Дванадесетте като апостоли останало безприемствено”.

Впрочем епископи, според него, в православен смисъл също няма. Епископите и презвитерите са един чин, в чисто протестантски дух учи о. Н. Афанасиев. Дяконите изпълнявали стопански и домакински функции. О. Н. Афанасиев ни съобщава: „Онези презвитери-епископи, които съвместно с дяконите в апостолско време управлявали местните църкви не са имали апостолско приемство”.

Изводът: ако няма апостолско приемство и Православната Църква не е апостолска, тогава тя се изравнява с всички други „църкви” и всевъзможни секти. В това отношение о. Н. Афанасиев решава всички проблеми на икуменизма с един замах.

За чужда се обявява самата Вселенска Църква, тъй като според него трябва да съществуват само местни църкви-общини. В измислената от него първоначална църква „единството и пълнотата се изразявала не в съвкупността на местните църкви, не в тяхната конфедерация, която никога не е съществувала, а в единството на всяка отделна местна църква”. Отрича се съборното устройство на Църквата, тъй като о. Н. Афанасиев връчва властта в ръцете на най-старшия презвитер. И даже неговата власт не е правова, тъй като е ограничена от общия консенсус, но пак не от църковен събор в общоприетия смисъл.

Вероучението на Християнската Църква о. Н. Афанасиев подминава с мълчание. В неговата книга Символът на вярата не се споменава нито веднъж, също както и догматическите постановления на Вселенските събори. Наистина той споменава, че ние вярваме в апостолската Църква. Но каква истина изповядваме ние по този начин? „Неповторимост и безприемственост на апостолското служение”!

Трулският събор например бива подложен на дръзка и съвсем произволна критика. Даже занимавайки се с въпроса за единството на Църквата, той разглежда това единство както му е угодно, само не и като единство на догматическата вяра.

О. Н. Афанасиев не взема под внимание преките указания на Свещеното Писание. Той например свободно учи, че различието на служенията не е установено нито от църковната власт, нито от определена част от клира, а произтича от самото понятие за Църквата. А Писанието съвсем ясно учи за поставяне на седемте дякони от апостолите по постановленията на Събора (Деян. 6:2-6).

При тълкуването на Писанието о. Н. Афанасиев напълно игнорира тълкованията на светите отци и сам влиза в ролята на единствен тълкувател. Той търси в Писанието исторически указания за това, което на практика се явява вероучителна норма, отдавна извлечена от Писанието и изложена в Символа на вярата – в учението за Светата Съборна и Апостолска Църква.

О. Н. Афанасиев не само не приема учението на Православната Църква, но и има съвсем приблизителна представа за него. Например той осъжда Църквата за това, че в нея благодатният дар даруван в Кръщението, „остава като изолиран момент в живота на християнина. Благодатта като че изчерпва себе си в този момент”. Откъде е взето това и кой в Църквата учи така, не казва. Освен това приписва на византийското богословие учението, че тайнството ръкоположение променя природата на посвещавания!

Също такива скромни познания притежава Афанасиев и в областта на Църковната история. Той смело учи: „В Църквата не може да има миряни, тя в Писанието и в своя литургически живот свидетелства, че всички са царе и свещеници на Бога и Отца”. При това забравя за исторически засвидетелствания в древната Църква чин на каещите се, които все пак не са нито царе, нито свещеници.

Независимо от „харизматическата” фразеология Афанасиев в никакъв случай не е мистик. При него четем такива неща: „Въпросът е дали действително Духът е бил основа на целия живот”. Или: „Даровете на Духа се дават не сами по себе си, а за служение в Църквата”. Как може да се говори за свръхестествените Божествени дарове, неизменни и вечни, че те се дават не сами по себе си? За християнски мистик такава фраза е невъзможна.

От друга страна о. Афанасиев не е и метафизик. Зад неговото учение за Църквата не стои никаква философска концепция или вероучение. Той предлага разнообразни мотиви по силата на които отхвърля едно или друго в устройството на Църквата. Но всички тези обяснения изглеждат измислени във всеки отделен случай ad hoc (лат. – „специално за случая”, бел. прев.). В това отношение неговата система би следвало да бъде определена като софистическа, където отделните положения са съединени единствено от изобретателността на автора.

Може само да кажем, че Църквата за о. Н. Афанасиев е живот в развитие, а себе си той вижда като пророк на това непрекъснато развитие: „Свободата е залог за творчество в Църквата, което никога не може да пресекне в Църквата, докато в нея пребивава Духът Господен. В Църквата не се прекратява пророчеството ... Нарушаването на свободата на богословското изследване би било израз на недоверие към духа на пророчеството или съзнателно потушаване на този дух”. Само с тази дръзка претенция може да се обясни влиянието на странната книга на о. Н. Афанасиев върху неговите съвременници и последователи.

Движението за Афанасиев е признак на живот, но даже в граничещата с безумие схема на Тейар дьо Шарден, ходът на еволюцията има някакъв обяснителен смисъл, защото отвежда към естествонаучните теории на неговото време. Затова схемата на Тейар дьо Шарден по принцип може да бъде критикувана. В учението на о. Н. Афанасиев това съвсем не е така. Той отрича правото и всяка иерархия, а неговите обяснения имат за цел не да прояснят материята за читателя, а са само някакво оправдание във всеки конкретен случай. Като основание о. Н. Афанасиев може да посочи единствено самия себе си в качеството си на нов пророк.

Всичко, което е в Църквата, й е вътрешно присъщо: „Църквата е благодатен организъм, не защото тя някога е получила (!) даровете на Духа, които тя пази като в съкровищница, не защото някои хора в нея получават харизма, а защото тя живее и действа чрез Духа”. С аналогично учение се сблъскваме и в „нравствения монизъм”, основан на метафизиката на „новото естество”. В случая с Афанасиев читателят е оставен без всякакви обяснения и препратки към основанията.

О. Н. Афанасиев обясвява, защо тайнствата са действителни независимо от недостойнството на свещенослужителите с това, че „народът Божий, който Сам Бог е избрал, винаги е свят”! При това той забравя истинското обяснение, че тайнствата винаги се извършват и са действителни, защото Бог е Свят и Неговите благодатни дарове са неизменни.

В иманентистки стил о. Н. Афанасиев казва: „Църквата има свои собствени начала ... Църквата не е човешка организация, а Божие установление”. Но точно от това следва, че Църквата няма свои собствени начала, а такива, установени от Бога и дадени на Църквата не като някаква нейна собственост, защото според учението на св. Григорий Палама, „благодатта на обожението е съвсем неудържима, нямаща в природата никаква способност за да бъде възприета”.

За Афанасиев в Църквата няма разлика между естественото и свръхестественото: „Еклесиологическата природа на апостолството премахва дилемата дали то има харизматичен или институционален характер. Тази теза е манипулативно „подкрепена” с посочка към съчинението J. L. Leuba, «L’institution et l’événement», Paris-Neuchâtel, 1950.

Там където о. Н. Афанасиев намира в Църквата нещо, което се явява историческо или естествено, го обявява не само за незадължително, но и за несъществуващо, на основание на това, че то не е свръхестествено. Затова в неговото съчинение се срещат такива прозаични твърдения като например „свещенодействията се извършват от Църквата в Църквата, която е събрание на народа Божий”. В такъв възглед за тайнствата няма място за тайно действие на Божествената благодат.

Някои „доказателства” на о. Н. Афанасиев заслужават отделен разговор. Защо всички християни без разлика са свещеници? Защото „не може да има Дух без активност”!

Афанасиев учи още: „По своята природа всички членове са еднакви, тъй като всички имат един и същи Дух. „Даровете са различни, но Духът е един и същ...” (1 Кор. 12:4). По своята природа никой не може да поставя себе си по-високо от другите членове на Църквата, а още повече пък по-високо от самата Църква или да претендира, че по особен начин може да изразява Църквата”.

Авторът смята за нужно да докаже, че всички християни имат една природа. За него това е много съществен момент, защото според сензационното му учение, „кръщението променя природата на встъпващия в Църквата”. Оттук е видно, че той не може да направи разлика между „природа” и „благодат”.

По-нататък учи: „Благодатта няма степени и за това не може да се говори за висши и низши степени на благодатта, както това прави школското богословие. Това би означавало да се разделя това, което Сам Бог не разделя и да се принизява делото Христово”.

Оттук се вижда, че не е запознат и с учението на Църквата за Бог-Троица – Единият Въздаятел на даровете по Своя власт и всекиму по Своя воля. И ето че Афанасиев спокойно минава без вяра в Бога, присвоявайки Бога-Духа на Църквата. Оттук следва и пълен разрив с учението на Църквата по въпроса. Св. Иоан Златоуст ясно говори: Апостолът „вразумява онзи, който е получил по-малък дар и скърби от това ... Макар да има различие в даровете, няма различие в Даруващия, защото от един Източник сте получили и ти и той”. О. Н. Афанасиев превръща Даруващия в иманентно присъщ на Църквата и по тази причина е принуден да отрича различието на даровете.

За всичко в Църквата е нужен особен благодатен дар: за учителство, за пророчество, за управление, но само за свещенодействие, според учението на о. Н. Афанасиев, не е нужен особен дар. Защо? От неговата книга това не може да се разбере. Авторът твърди, че по време на богослужение все пак трябва да има предстоятел. Защо? Защото „онтологията” изисква някой да предстои. „Епископът като предстоятел е онтологически нужен за Църквата. Неговото служение не е продукт на историческото развитие на църковното устройство, а се покои в самите основи на Църквата, а следователно, казано на езика на съвременното богословие, то е с божествен произход. В този смисъл се дават и обясненията в хода на цялото изложение на книгата.

Както е известно, дори учителят на о. Н. Афанасиев о. С. Н. Булгаков не приел това учение, явно заради неговия антифилософски софистически характер.

Учението на Афанасиев би могло да се нарече презвитерианство, ако той бе предложил конкретна програма за унищожаване на Църквата. На това не е бил способен и неговите писания оставят впечатлението за безпочвени мечтания, което позволило на близките нему хора да го считат за обикновен „православен” модернист, който се отдава на невинна игра на ума, основавайки се на еклесиологията (о. А. Шмеман) или за такъв, който поставя въпроси за съвременния живот в Църквата (еп. Георги Вагнер). Епископ Георги, например, извлича от еретичната книга на о. Н. Афанасиев такава истина: „Епископът не е „княз на Църквата”, а преди всичко предстоятел на евхаристийното събрание, продължаващ това служение, което е изпълнявал Христос на Тайната Вечеря”. При все че о. Н. Афанасиев считал, че епископът е същото като презвитера и че по отношение на свещенодействието „епископът-презвитер” по нищо не се отличава от обикновения мирянин.

О. Н. Афанасиев отделя еклесиологията от цялото учение на Църквата и я разглежда от съвсем профанна светска позиция. Неговата истинска цел е разтварянето на Църквата в света. Защото в неговата концепция има само местни църкви и Православната Църква е само една от тях, като по нищо не се отличава от тях. При положение, че при него отсъства догматическо учение за тайнствата, о. Н. Афанасиев поставя въпроса за пътя към евхаристийно единство на християните от различните изповедания: „Единството на християнския свят може да бъде осъществено ... само чрез връщане към евхаристийната концепция за Църквата и нейното единство”.

Освен върху скандалния приемник на тези идеи о. Г. Кочетков, о. Н. Афанасиев оказал значително влияние и върху о. А. Шмеман, митр. Иоан Зизюлас и о. Димитриу Станилое.

Ще отбележим и поразителната липса на усет към словото у о. Н. Афанасиев. Неговият жаргон се оказва заразителен и се култивира и от о. Г. Кочетков и неговите последователи.

Цитати:

Взета в този аспект Църквата е стадо Божие.

Чрез Духа се реализира служението, което е установено от Бога и всеки път се установява от Бога, когато се преподава дара на Духа.

Апостолството на Дванадесетте също се е реализирало в Църквата.


Реализирайки евхаристийните събрания, апостолите съзиждали местните църкви.

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template15.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти