Вход

Православен календар

„Образ на покаянието те имаме, всепреподобна Марие, Христа моли по време на Поста и нам да го дарува, та с вяра и любов тебе в песни да възхвалим.”

Утреня, светилен, глас 3
Неделя 5-та на Великия пост. Преп. Мария Египетска

Похвално слово за великомъченик Теодор Тирон

 

1603191508

Вие сте свято стадо, царствено свещенство, народ Христов, който се е стекъл тук от градове и села. Но кой ви даде условен знак да тръгнете на път, за да се съберете на това свято място? Кой ви принуди с такова усърдие и в точно определеното време да пристигнете тук, при това във време, когато войната затихва и воинът сваля своите доспехи, лодкарят поправя лодката си, а земеделецът отпочива, завързал работните волове до яслата им?

Не е ли ясно, че из войнишкия строй е затръбил светият мъченик и е подбудил множество народ да тръгне от различни места, призовал ги е в мястото на своето упокоение и своята обител, събрал ги е не за приготовления за военни действия, но за сладостен и най-приличен за християните мир.

Защото той, както ние вярваме, и в предната година потуши бурята на варварското нашествие, предотвратявайки ужасна война с дивите скити, като размаха пред тях, когато вече бяха близо и се виждаха, бедствено и страшно оръжие за тях – не космат шлем и не меч наточен и блестящ на слънцето, а избавящия от беди всесилен кръст Христов, за който и самият той пострада като придоби тази слава.

А сега вие, служители на чистото благочестие и почитатели на мъчениците, разсъдете внимателно какво по право заслужава той и за какви награди е достоен (говоря за награди в света и сред нас, защото величието на невидимите награди никой не може дори да си представи), и узнавайки точно плода на благочестието, възревнувайте разположението на тези, които са тъй предпочетени пред другите; възжелайте и почестите, които Христос раздава на подвижниците според достойнството на всеки от тях.

А ние, ако е угодно, ще кажем думи за наслаждението с бъдещите блага, благата надежда, отложени за праведните до времето, когато ще дойде Съдията на нашия живот. Да разгледаме настоящето състояние на светиите – колко то е прекрасно и величествено. Защото тяхната душа възнесла се във висините, пребивава в свойственото й място и отделена от тялото обитава заедно с подобните й. А тялото, този драгоценен и нескверен неин орган, без никак да е повредил със своите страсти обитаващата в него душа, се погребва с голяма чест и благоговение, с почест се полага в свещено място като някакво скъпоценно съкровище съхранявано до времето на пакибитието. Тяло, в много отношения несравнимо с десетки хиляди други тела, разрушавани от общата за всички обикновена смърт, а в същото време еднакво с тях по веществен състав.

Защото от всички други останки по-голямата част от хората се гнусят. Никой не минава с удоволствие покрай гроб, а когато неочаквано види незаровен гроб, то съглеждайки жалкия вид на онзи, който лежи там, изпълнен с неприятно чувство, въздишайки тежко за участта на човечеството, бърза по-скоро да отмине. Но който влезе в някое място подобно на това, където ние сме се събрали днес и където се чества паметта на праведен и където са неговите свети останки, такъв първо ще утеши душата си поради великолепието, което се открива пред неговия взор, виждайки този дом като светло благоукрасен храм Божий, величието на постройката и благолепието на украсата, където резбарят е придал на дървото вид на различни животни, и каменоделецът е изгладил плочите тъй, че те да заблестят като сребро.

И живописецът е украсил с цветя, изобразявайки на икона доблестните подвизи на мъченика, неговото твърдо стоене пред съда, мъченията, звероподобните лица на мъчителите, техните насилнически действия, пламъка на горящата пещ, блажената кончина на подвижника и начертанието на човешкия образ на Подвигоположника Христа; всичко това изкусно нарисувал в цветове, като в някаква обяснителна книга, и така ясно разказал подвига на мъченика и светло украсил храма като разцъфтяло поле (защото и живописта умее мълчаливо да говори от стените и да доставя най-голяма полза).

И наредилият мозайка от разноцветни камъни, направил пода, по който стъпваме, достоен за описваното събитие.

Утешил взора си с тези осезаеми за сетивата произведения на изкуството, посетителят на храма накрая желае да се приближи и към раката, смятайки за освещаване и благословение самото докосване до нея. Ако някому бъде позволено да вземе земя лежаща на повърхността на мястото на неговото упокоение, този прах приема като дар и събира земята като съкровище.

Ако някому се усмихне щастието и той получи възможност да се докосне до самите останки, то колко това е многожелано и с каква възвишена молитва се почита този дар знаят тези, които са изпитали това и които сами са били въодушевявани от това желание. Гледат ги те и ги целуват като тяло съвсем живо и в цветущ живот, доближавайки до тях очите, устните, ушите, всичките си сетива; след това проливайки сълзи на благоговение и сърдечно умиление, принасят молитва за ходатайство, като че мъченикът е видим в цялост, умолявайки го като Божий оръженосец, зовейки към него като такъв, който приема дарове и молитви, когато е нему угодно.

От всичко това познай, благочестиви народе, че „скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии” (Пс. 115:6). Защото едно и също тяло е у всички хора и то е съставено от едно и също вещество; но едното умира с обикновена смърт и пада според случая, а другото е облагодатено чрез мъченическите страдания и е тъй обичано и от всички желано, както по-горе казахме. Затова въз основа на видимото нека вярваме и в невидимото, въз основа на това, което опитно познаваме в света, нека вярваме в това, което е обещано в бъдеще.

Защото мнозина, ценейки повече от всичко стомаха, тщеславието и тукашния прах, нямат бъдещето за нищо, мислейки си, че всичко се ограничава от пределите на този живот. Но ти, който мислиш така, научи се от малкото да познаваш голямото – от сянката познай първообраза. Кой от царете се почита с такава чест? Кой от хората получили по-голяма известност се прославя с такава памет? Кой от военачалниците, превземащи укрепени градове и поробвайки множество народи е станал тъй знаменит като този скромен воин, който Павел въоръжил, който бил подготвен за подвига от ангели и който след победата Христос увенчал? Но сега, тъй като моето слово се приближи към подвизите на мъченика, по-добре да оставим общите похвали и да разкажем по-конкретно за този светец, защото всекиму се полага своето.

И тъй, отечеството на този доблестен мъж е една страна разположена в посоката на изгряващото слънце, защото и той като Иов бил от синовете на Изтока (виж Иов. 1:3) и имайки с него общо отечество бил и подражател на същите нрави. Днес този мъченик е достояние на цялата вселена, бидейки гражданин на всичко що е под слънцето. Бидейки там зачислен във войсковите списъци, той със своя полк идва в нашата страна, тъй като от началстващите било разпоредено тук да протече зимният отдих на воините. Но когато внезапно избухнала война, не вследствие на варварско нашествие, но по силата на сатанинско и богоборческо постановление (защото според нечестивия указ всеки християнин трябвало да бъде подложен на преследване и осъден на смърт), тогава преблаженият, бидейки известен с благочестието си и навсякъде открито заявяващ своята вяра в Христа, едва ли не начертал на челото си изповеданието на тази вяра, се оказал вече не новобранец по мъжество и не неопитен в делото на войната и битките, а човек с доблестна душа, стоящ твърд пред лицето на заплахата, не малодушен, не боязлив и не плах в речта си.

Защото когато било открито заседанието на този нечестив съд, управителят и военният началник се събрали както някога Ирод и Пилат (Деян. 4:27) и по същия начин изправили сега пред съда раба на Разпнатия, както някога онези – неговия Владика. „Кажи, рекли му те, откъде у теб тази смелост тъй да оскърбяваш царския закон, да не се подчиняваш с трепет на заповедите на царя и да не извършваш поклонението както е угодно на твоите висши началници?” (Защото тогава царството управлявали съуправителите на Максимиан.)

А той с мъжествено лице и неустрашим дух дал такъв ясен отговор на казаното от тях: „Такива богове аз не зная, а и те не съществуват в действителност. Вие се заблуждавате, почитайки и назовавайки с Божието име измамните демони. За мен Бог е Христос, единородният Син Божий. И тъй, за благочестието и изповеданието на Христа нека нанасящият рани ме разсича, нека бичуващият ме бичува, нека опалващият приближава огън до тялото ми, а комуто моите слова не се харесват, нека изтръгне езика ми. Защото с всеки свой член тялото е длъжно да търпи заради Създалия го”.

Мъчителите били поразени от тези думи и не издържали първото нападение на доблестния воин, виждайки юноша, който се стреми към страданието и който жадува кончината си като някакво приятно питие. Когато те изпаднали в недоумение и започнали да се съветват какво да правят, един от военните началници, смятайки себе си за остроумен и желаейки да се надсмее над отговорите на мъченика, казал: „И тъй, Тодоре, значи твоят Бог има Син? И Той ражда по чувствен и страстен начин също като човек?” „Моят Бог не ражда по страстен начин, отвърнал мъченикът, но аз изповядвам Сина и говоря за богоприлично рождение. А ти, неблагоразумни и жалки, не се ли изчервяваш и не закриваш ли от срам лицето си, признавайки бог-жена и покланяйки се като на майка[1] на дванадесет деца на някакво многоплодящо се демонично същество, което подобно на зайците и свинете лесно зачева и ражда?”

Когато по този начин светият отразил двойната насмешка на идолопоклонника, мъчителите приели вид на човеколюбци и заговорили: „Нека на този луд човек му бъде дадено малко време за размисъл. Може би ще поразмисли на свобода и ще се промени към по-добро”. Тези безумци нарекли здравомислието лудост, а благочестието – изстъпление и повреждане на ума, също както пияните обвиняват трезвите в умопомрачение. Но благочестивият мъж и воин Христов се възползвал от даденото му време за мъжествено дело. За какво дело? Време е с радост да изслушате разказа за това.

В главния областен град Амасия имало храм на митичната майка на боговете, който увлечените в своята суетна заблуда люде изградили на речния бряг. Доблестният мъж по време на даруваната му свобода, случвайки на удобен вятър, подпалил и предал на огъня този храм като със самото си дело дал на злодеите отговора, който те очаквали от него след необходимото размишление. Когато това дело станало ясно за всички (защото яркият огън пламнал посред града), то той не утаил своята постъпка и не се опитвал да я скрие, но явно показал себе си, тържествуващ със своя успех и радвайки се на объркването на безбожниците и на смущението, с което те оплаквали гибелта на храма и истукана.

И ето че донесли на неговите началници, че той е виновникът за пожара. Последвал съд – по-страшен от предишния, което и можело да се очаква, след като случай с такава важност раздразнил съдиите. Те заели съдийските места, а благодръзновеният Теодор застанал пред тях, отговаряйки смело на въпросите на съдещия го началник и с бързото си самопризнание пресякъл самия разпит. Тъй като той бил неустрашим и не отстъпвал пред заплахите със страшни мъки, то съдиите напълно променили отношението си към него и разговаряйки човеколюбиво, опитвали се да привлекат праведника с обещания.

„Знай, казвали те, че ако пожелаеш покорно да приемеш нашия съвет, ние тозчас ще направим от теб знатен човек и от безславен ти ще станеш почтен. Обещаваме ти достойната длъжност на главен жрец”.

Когато преблаженият чул за достойнството на главен жрец, той им се надсмял и казал: „Аз смятам за жалки и идолските жреци и ги съжалявам, като служещи на суетно дело. А началниците на жреците съжалявам още повече и се гнуся от тях. Защото най-старшият от злите и заемащият първо място е още по-жалък, точно както сред неправедните по-неправедният, между убийците – по-свирепият, между разпътните – по-развратният. Затова оставете сега вашите гибелни обещания. Нима забравихте, че вашите обещания за мен са най-голямо зло. За този, който е избрал благочестив и праведен живот е по-добре да бъде при прага на Божия дом, отколкото да живее в шатрите на нечестието (Пс. 83:11). Аз съжалявам и тези царе, чийто беззаконен закон вие постоянно ни четете, съжалявам ги, защото имайки достатъчно велико достойнство пред людете – царската власт, те освен това си присвояват и званието на първосвещеник. Те надяват тази скръбна и тъмна порфира, подражавайки на първосвещеника на злите демони и унижават светлото достойнство с мрачна одежда. А случва се и тъй, че доближавайки се до скверния жертвеник, те се превръщат в готвачи, заколвайки птици и изследвайки вътрешностите на нещастни животни и като някакви касапи оплескват чистата одежда с нечиста кръв”.

След тези думи на праведния началниците вече нямало смисъл да показват измамно и притворно човеколюбие, но като го обявили за велик нечестивец по отношение на боговете и освен това за оскърбител и хулител на царете, първо го повесили на дърво, приготвено за мъчения и започнали да изтерзават тялото му. А в това време, когато палачите с усърдие вършели своето дело, той оставал твърд и непоколебим, пеейки сред мъките псаломския стих: „Ще благославям Господа във всяко време; хвалата за Него винаги е в устата ми” (Пс. 33:2). Те разкъсвали плътта му, а той пеел сякаш не той, а някой друг търпи мъките.

Това наказание било заменено с тъмница. И тук над светеца отново било извършено чудо. През нощта се чували гласовете на пеещо множество и намиращите се извън тъмницата видели отблясък на светещи лампади, като на всенощно бдение, тъй че и тъмничният стражар смутен от необичайността на това, което виждал и чувал, дотичал в тъмницата, но не намерил в нея никого освен почиващия в нея мъченик и другите спящи затворници.

Когато след многобройните страдания мъченикът се проявил като мъж напълно съзрял в изповеданието и благочестието, над него била произнесена присъдата – да бъде предаден на огън. Така той по този прекрасен и блажен път отишъл при Бога, а на нас оставил назидателния спомен за своя подвиг, събирайки народите, наставлявайки Църквата, прогонвайки демоните, низвеждайки при нас мирните ангели, изпросвайки за нас полезното от Бога, превръщайки това място в лечебница от различни болести, в пристан на обуреваемите от скърби, изобилна съкровищница на бедните, удобна странноприемница за пътешествениците, в постоянен празник за празнуващите. Защото макар ние да почитаме този ден с ежегодни празненства, никога не се прекратява усърдието на множеството люде стремящи се да дойдат тук, но водещият насам път е подобен на път осеян с мравки; едни отиват напред, други отстъпват място на новите прииждащи.

Ние, о блажени, които благодарение човеколюбието на Създателя извършихме годишния кръг, събрахме за твоето празненство свещеното събрание на мъчениколюбците, покланяйки се на общия Владика и извършвайки победно възпоменаване на твоите подвизи. Ти, който си предстоятел на празника, (защото ние зовем към теб, призовалия нас), приближи се до нас, където и да си – дали обитавайки в ефирна висота или обхождайки небесния свод, дали предстоейки пред Владиката заедно с ангелските ликове, или като верен раб, покланяйки се Нему заедно със силите и властите – като оставиш за малко време горното, дойди като невидим другар при почитащите те. Погледни извършващото се тук, за да удвоиш своята благодарност към Бога, Който за едно страдание и за едно благочестиво изповедание ти въздаде такива награди, и за да се възрадваш за пролятата от тебе кръв и понесено огнено мъчение.

Защото колкото са били тогава зрителите на твоята екзекуция, толкова са сега служителите на твоята чест. От много благодеяния ние имаме нужда: Моли се за нашето отечество пред всеобщия Цар. Защото отечеството на мъченика е страната, където е пострадал, а негови съграждани и сродници са онези, които са го погребали, у които се намира тялото и които го почитат. Предвиждаме скърби, очакваме опасности, не са далеч ужасните скити, замисляйки война против нас. Като воин, извоювай победа за нас, като мъченик – яви молитвено дръзновение пред Бога за служещите Му заедно с теб.

Макар да си преминал от този живот, ти познаваш страданията и нуждите на човеците. Изпроси за нас мир, за да не се прекратят тези празненства, за да не започне да ликува над храмовете и жертвениците неистовият и необуздан варварин, за да не потъпче светинята осквернител. Защото ние и това, че досега сме съхранени невредими, смятаме за твое благодеяние. Просим от теб безопасност и за бъдещото време.

А ако се яви нужда от по-голямо молитвено застъпничество, събери лика на своите братя-мъченици и се моли с всички тях и нека по молитвите на многото праведници се простят греховете на племената и народите. Напомни за нас на Петър, възбуди Павел, а също и Иоан Богослова – възлюбения ученик, да се застъпят за църквите, които са устроили, за които са носили окови, за които се изложили на опасности и смърт, за да не надигне отново глава идолослужението, за да не произрастат ересите като тръни в лозе, за да не заглушат пшеницата наново изникнали плевели, за да няма сред нас камениста почва (Мат. 13:20), която е лишена от сила и от истинска роса, поради което препятстваща да се укорени силата на словото за принасяне на благи плодове.

Но по силата на твоята и на пребиваващите с теб молитва, о дивни и пресветли сред мъчениците, да пребъде християнското общество до края на времената като място на жътва на тучното и плодоносно пасище на вярата в Христа, което винаги дава плод в живот вечен, живот в Христа Иисуса нашия Господ, с Когото на Отца заедно със Светия Дух слава, власт и чест сега и винаги и во веки веков. Амин.

Творения святаго Григория Нисскаго, Часть осьмая, Москва, 1871, стр. 198-212.

Превод: прот. Божидар Главев

 


[1] Става въпрос за Рея. В древногръцката митология - богиня, дъщеря на Уран и Гея, сестра и съпруга на Кронос и майка на Хера, Посейдон, Зевс, Деметра, Хестия и Хадес – бел. прев.

module-template15.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти