Вход

Православен календар

„Образ на покаянието те имаме, всепреподобна Марие, Христа моли по време на Поста и нам да го дарува, та с вяра и любов тебе в песни да възхвалим.”

Утреня, светилен, глас 3
Неделя 5-та на Великия пост. Преп. Мария Египетска

Ролята на поста

 

Неоправославието и неговите предизвикателства – част 15

ІV. ЕВХАРИСТИЯТА – ТАЙНСТВО НА ТАЙНСТВАТА

4. РОЛЯТА НА ПОСТА

Ако неоправославието дръзва да посегне на изповедта – този “печат” на покаянието – омаловажавайки ролята й в делото на причастяването (особено за често причастяващите се), то съвсем естествено е с много по-голяма сила да се “нахвърли” срещу поста преди Причастие. За да стигне до изявлението: „идваме до конкретния въпрос: съществува ли специален пост преди Причастие, който е задължителен за всички, които се причастяват редовно? Отговаряме ясно: Не!”[1]„...Не съществува задължителен пост преди причаствяване. За онези, които желаят и се стремят към често причастяване, не се предвижда никакъв друг пост освен онези пости, определени и осветени от Църквата (сряда, петък, четиридесетниците, Петровия пост, Богородичния пост и другите постни дни през годината).” И накрая “победоносният” завършек: „Повтаряме истината, удостоверена от Писанието и Свещеното Предание: Едно е постът, а божественото Причастие е друго нещо.”[2]

Въздържайки се от оценка на всички тези предизвикателни думи, аз ще започна именно оттук – наистина ли постът е едно, а Причастието друго; наистина ли тези духовни дела нямат връзка помежду си. Така в крайна сметка ще достигнем и до отговора на въпроса: „Задължителен ли е постът преди св. Причастие?”

За да си отговорим на първия въпрос следва да се запитаме – има ли връзка между причастяването и духовния живот на човека? И ако това е несъмнено, то идва и следващият въпрос: има ли връзка между духовния живот на човека и поста? Ако е така, то по елементарното аритметично правило (че щом а=в и в=с, то а=с) ще открием и връзката между св. Причастие и поста.

Затова нека попитаме св. Отци: каква е ролята на поста в духовния живот на християнина?

Душата с нищо друго не се смирява така, както ако някой бъде въздържан в храната” – казва св. Пимен Велики.[3] А св. Йоан Златоуст още по-въодушевено изповядва: „обичам поста, защото той е майка на смиреномъдрието и извор на всякаква мъдрост”.[4] А ако без смирение е невъзможно да се направи каквото и да е богоугодно дело, защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6), то колко повече да се пристъпи към Причастие? И кой е толкова горд, че да мисли, че и без пост може да се смири достатъчно? Но нека оставим св. Златоуст да продължи: „Пролетта на поста е приятна за нас за това, че тя обикновено успокоява вълните – не на води, но на безумните пожелания и ни приготвя венец, не от цветове, но от (даровете) на духовната благодат.”[5]

Да постим се налага „за да усмирим воюващите членове на плътта и да дадем свобода на действията на духа” – обяснява св. Серафим Саровски. Също както и св. Василий Велики, който казва: „преминалият на страната на духа поробва плътта. Понеже плътта и духа противоборстват един срещу друг. Затова ако искаш да направиш силен ума (nous, т. е. духа – б. м.), обуздай плътта с пост.” И посочва, че никой никога без пост не е „приел каквото и да било общение с някое духовно дарование.”[6]

А ние говорим за общение със Самия Бог – най-тайнственото и най-великото – в св. Причастие! Св. Василий привежда за пример богоозарения прор. Даниил, който „не би видял виденията, ако не беше просветил душата си чрез поста”.[7] А св. Йоан Златоуст ни показва „Моисей и Илия – стълпове на старозаветните пророци, (които) макар и да са били знаменити и велики по другите (си добродетели), и имали голямо дръзновение, все пак, когато искали да пристъпят към Бога и да беседват с Него – доколкото е възможно това за човека – прибягвали към поста и на неговите ръце се възнасяли към Бога”.[8] Сега ние искаме не да беседваме с Бога, но да Го приемем в себе си! Но преди това ние неизменно трябва да “побеседваме” с Него – за нашето недостойнство и греховност, за Неговата велика милост и човеколюбие – което и правим, молейки се с отреденото молитвено правило пред св. Причастие. Но нали тъкмо отново „постът препраща молитвата на небето, ставайки за нея като (че) крила при възхождането й нагоре”.[9]„Господ заради поста дава молитва на постещия...” – казва св. Иустин Челийски, и разкрива, че между поста и молитвата съществува “органическа връзка и зависимост”[10] и това всъщност е засвидетелствувано в Св. Евангелие (Мат. 17:21).

Архим. Даниил (Аеракис) в стремежа си да омаловажи и изобщо да отрече значението на поста по отношение на причастието твърде неподходящо привежда думите на св. Йоан Златоуст, който упреква тези, които мислят, че определящо за причастяването е “времето” (вместо духовното им състояние) и казва: „нито Рождество Христово, нито Четиридесетницата правят хората достойни да пристъпят към Св. Тайни, а искреността и чистотата на душата.”[11] Но нали тъкмо „у постещия... има... чистота в сърцето” (св. Василий Велики)[12] и именно „постното време очиства ума на човека” (св. Теодосий Печерски).[13] Също и св. Григорий Нисийски казва, че „постът е нареден за чистота на душата”.[14] "Постът очиства душата и тялото, а молитвата, окриляйки ума, издига ни към небето и ни прави съучастници на висшите сили” – пише св. Климент Охридски.[15] Също и на друго място: „нека измолваме от Него прошка на греховете си и вечното царство, та да бъдем достойни да пристъпим към Неговото пресвято тяло и Кръв... А оня, който Го приема без да се е очистил, виновен е за вечен огън... Постът очиства душата и тялото и ни прави равни на ангелите.”[16] И пак нашият роден “Златоуст” ни предупреждава, че „който не желае да се очисти чрез покаяние и пост, там ще бъде изгонен от сватбеното тържество, както оня, който имал нечиста дреха”.[17]

Ето че отново стигнахме до темата за покаянието, което независимо от невероятните му претълкувания се признава в една или друга форма като необходимо условие за причастяване дори и от неоправославните богослови. Но „покаянието без поста не е пълно”, „Постът е начало на покаянието” и като такова се явява условие, „ако искаш чрез изповед (!) да се върнеш към Бога” (св. Василий Велики).[18]„Какво време може да бъде по-удобно за покаяние от времето на поста?” – риторично пита св. Йоан Златоуст.[19]„Постът е за полза на благочестието – без наличие на съкрушено сърце не може да се достигне истинско покаяние” (св. Григорий Палама).[20] Така че заедно с молитвата постът се явява неизменно “спомагателно средство” за покаянието (св. Йоан Кронщадтски).[21] "Постът е път към покаянието” (св. Ефрем Сирин)[22], който „ни пренася към делата на покаянието” (св. Григорий Палама)[23], защото „не може, разбира се, никак не може – категоричен е св. Златоуст – в едно и също време човек да се кае, и да се предава на сладострастие. В това нека да ви увери дрехата, храната и жилището на Иоан” (Кръстител – б. м.).[24]

Също толкова категоричен е и “новият Златоуст” – св. Григорий Палама, когато казва: “Нищо до такава степен не съдейства за умилостивяването на Бога, както поста...”[25] А св. Григорий ІІ, папа Римски свидетелствува за съществуването на практиката, “когато някой съгреши и признае греха си... (да) полагат на главата му евангелие и кръст, ... да налагат на стомаха му пост, на очите бодърстване, а на устата – славословие. След подобаващото вразумяване и продължителен пост му дават честното Тяло Господне и Святата Кръв Господня и превръщайки го в съсъд избран и безгрешен, го връщат към Господа чист и непорочен”.[26]

Връзката между поста и причастяването личи ясно и в следното обяснение на св. Климент Охридски. „Постът е за това – пише той – да се съберем с чистота в Църква, да потиснем гнева си, да се очистим от плътските нечисти дела и да отхвърлим всичките си неприлични постъпки, за да бъдем достойни с чисти уста и непорочно сърце да се причастим с тялото Божие.[27] Затова когато “постоборците” се позовават на св. Никодим Светогорец, който казва, че „от свещените канони пост преди причастие не се определя”[28] е необходимо да прочетат и също така неговото определение за “необходимата подготовка” за св. Причастие, която неизменно включва “необходимия пост”.[29]

Също и св. Теофан Затворник без съмнение утвърждава, че „говеенето се състои от три освещаващи дела: постене, изповед и причастяване”.[30]

Но ако – и това е безспорно – постът преди причастие не е засвидетелствуван и урегулиран от каноните, ако той пряко не се заповядва в Писанието и не се намира в древното Предание, то какво е той и защо тогава по-близките до нас св. Отци указват на неговата необходимост?

„В Църквата съществува благочестив обичай – пише архимандрит Рафаил (Карелин) – да се пости всеки път преди тайнството Причащение.”[31] Логично следва въпросът: “А откога съществува?” Някаква ориентация ни дава едно още по-ценно свидетелство (от ХVІІІ в.): ”Обычай бе, и ныне на многихъ местехъ есть, да къ причастию святыхъ таинъ, тела и крове Господни, никто кроме прежде, некое время постомъ преправленъ, и очищенъ приступаше; зато Валсамонъ и Харменополь утверждаютъ седмь дней предъ сими праздники постити надобно.” Т. е. „Имаше обичай, (а той) на много места и сега съществува, никой да не (пристъпва) към причастието със Светите Тайни на Тялото и Кръвта Господни, освен предварително подготвен чрез пост и (така) очистен пристъпва; затова (и) Валсамон и Харменопол утвърждават, че преди тези празници е прилично да се пости седем дни.”[32] В текста липсва указание за някакви конкретни празници, така че под “сими” следва да се разбира или “такива”, т. е. големите християнски празници или самото причастяване, което винаги е празник за причастяващите се.

Препращането още към времето на Валсамон (ХІІІ в.), мисля, вече не дава повод за учудване, че този “благочестив обичай” е отразен ясно и определено в Типикона (Църковния устав) така: “Егда хощетъ кто причаститися святыхъ Христовыхъ таинъ, подобаетъ ему сохранити всю седмицу, от понедельника пребыти въ посте, и молитве...” („Когато някой иска да се причасти със светите Христови Тайни, подобава да опази цялата седмица; от понеделник да пребъде в пост, и молитва.”)[33]

Също и в нашия (български) Служебник, където към “Известие учительное” е добавена подобна бележка: „Говението обикновено продължава от една седмица” и т. н.[34]

След като неоправославните богослови “разконспирират” факта, че постът преди Причастие “несъмнено е благочестив обичай”[35], и не намирайки подобаващи средства, за да изразят презрението си към него като такъв, той бива заклеймен, че „се намира в противоречие с природата на Евхаристията”.[36] Още малко е необходимо, за да се каже, че изобщо благочестието противоречи на Евхаристията. Всъщност може би ще е по-вярно да се каже, че предлаганата от неоправославието евхаристийна практика противоречи на Православното християнско благочестие. Защото вече чухме св. Григорий Палама да казва, че „постът е за полза на благочестието”. Постът произвежда благочестие в нас (св. Йоан Златоуст)[37], той „укрепява подвижниците на благочестието” (св. Василий Велики)[38]; нещо повече – „възвежда на най-голямата висота на благочестието всички – не само монасите, но и живеещите в градовете” (св. Златоуст).[39]

„С една дума – обобщава св. Василий Велики – ти ще намериш, че постът е ръководил всички светии към живот по Бога.”[40] Затова той е обичай на благочестивите, той е обичан от благочестивите. Затова те ни и призовават: “Удиви се на поста и го приеми с отворени обятия.” (св. Йоан Златоуст)[41] И пак: „нека радостно да приемем поста... всички да се причастим от трезвената чаша, която Премъдростта е разтворила и по равно ни е предложила за да почерпи всеки, кой колкото може да вмести.” (св. Василий Велики)[42] Ето го и отговорът за колегата Тодор Енчев, който недоумява: „а в другите случаи, когато не е “обикновено една седмица “колко време продължава” постът преди Причастие?”[43] „Кой колкото може да вмести.” А кой го определя? – духовният отец, изповедникът, който от една страна се съобразява с целта на поста – “да укротява плътта”[44], а от друга – конкретното душевно и най-вече телесно състояние на всеки един отделен човек – евентуалните му болести, немощ, бременност и т. н. Много показателен в това отношение е следният случай, записан в Древния патерик: “Брат питаше авва Пимен: “Направих голям грях и искам да се кая три години!” “Много са”, каза му авва Пимен. – “Или поне една година” - каза братът. – “И това е много” - каза пак старецът. Които бяха при стареца го запитаха: “Не стигат ли четиридесет дни?” – “И това е много”, каза старецът. “Ако човекът, добави той, се покае от все сърце и повече не греши, и за три дни ще го приеме Бог.”[45] Това е частният случай, а общото правило е в благочестивия обичай да се пости седмицата преди причастяването (както вече видяхме по-горе). Тъй като обаче думата “обичай” може би няма да прозвучи на някои много авторитетно, редно е да изясним каква е ролята на обичая в Църковното право.

„В правото обичаят (εθος, consuetude) се различава от преданието (παράδοσις), макар че между тях съществува тясна връзка. Като източник на обичая се явява непосредственото убеждение у членовете на известно общество в продължителното запазване и изпълнение на нещо такова, което се счита за необходимо от обществото. ... В църковното право обичаят се намира в зависимост от известно предание, или поне предпочита последното, и служи за една от формите за изразяване на преданийната истина.

Много страни от Църковния живот, неустановени по това или онова съображение от църковното законодателство с течение на времето се утвърдили от Църквата чрез обичая, който поради дълготрайността на своето съществуване станал източник за Църковното право източник на правото редом със закона.

Но... за да може обичайното право да има значение в Църквата... предметът на обичая трябва да бъде от строг църковен характер, а неговата цел, в частност, да е съгласна с общата цел на самата Църква.”
[46] Отговаря ли обичаят за пост преди причастяване на изброените изисквания? Безусловно! Както чухме и от св. Отци целта на поста е да помогне на изповедта, за да пристъпим с чиста съвест към тайнството на тайнствата. В този смисъл на въпроса: Задължителен ли е постът преди св. Причастие? – можем да отговорим – ако и да не е задължителен (по силата на канони), то непременно е наложителен, като се има предвид естеството на нещата, което светоотеческото предание ясно засвидетелствува.

Бихме могли да спрем и до тук, но ще отговорим и на още няколко въпроса, които неоправославието поставя във връзка с поста преди причастие.

Първият от тях е: защо „никъде в Новия Завет и апостолските отци не става и дума за пост преди причастие?”[47]

Наистина, ако гледаме буквата на Писанието, такова изискване няма да намерим. Но тъй като ние не сме протестанти, и разполагаме със светоотеческо тълкувание на свещените слова, намираме в тях много повече от буквално казаното. Така например думите „преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце” (Деян. 2:46), казани за първата християнска община, блаж. Теофилакт Охридски ни разяснява така: “преломявайки хляб” показва великото си въздържание и умереност в храната; защото се казва “приемаха храна” (в слав. прев. – приимаху пищу – б. м.), а не пресищаха се с храна.”[48] И св. Златоуст обяснява това място така: „Когато казва хляб (стр. 46), то на мен ми се струва, че тук указва и на поста, и на строгия живот – тъй като те приемали храна, а не се предавали на разкош. ... Виждаш ли, че думите на Петър (покайте се - Деян. 2:38, 40 – б. м.) довеждали и към това – към въздържание в живота.”[49]

А и сам ап. Петър – както за това говори св. Григорий Палама – „употребявал само туршия, маслини, вълчи боб (лупина) и очистени зеленчуци. А какво да кажем за Павел, който казва: “В глад и в жажда, и много пъти в пост” (2 Кор. 11:27).”[50]

Естествено, учейки се и подражавайки на апостолите, древните християни следвали не само тяхната евхаристийна практика, но и въздържание във всичко в живота, защото „всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен.” (1 Кор. 9:25). Което направило впечатление дори на Филон Александрийски (съвременник на апостолите), който пише за тогавашните християни, които познавал: „Въздържанието и умъртвяването на плътта смятат за единствената основа, върху която може да се гради добър живот. Нито един от тях преди настъпването на вечерта не яде и пие, а някои не пристъпват към храна и до четвъртия ден. Други пък, опитни в Тълкуването и разбирането на Божественото Писание, изпълнени с жажда за знание и хранейки се с храната на богомислието... забравят за телесна храна до шестия ден. Вино никой от тях никога не пие, и всички те не ядат месо, като прибавят към хляба и водата само сол и исоп...”[51] Накратко – „целият им живот е бил непрестанно подготовка” за св. Причастие.[52]

Когато неоправославните богослови изтъкват, че в апостолско време “задължителен” е постът само в сряда и петък и в Четиридесетницата (както показва 69-то апостолско правило), те деликатно пропускат да забележат и какво значи този “пост”. Пропускат да кажат, че това означавало неядене “до вечерта”[53], както виждаме и от св. Василий Велики[54], а от св. Йоан Златоуст научаваме, че през св. Четиридесетница (Великият пост) християните – и по негово време се въздържали даже от умовение[55], тъй като банята се считала за “упокоение”, т. е. за удоволствие[56] и следователно несъвместима със покайния характер на поста.

Под пост на практика древните Отци често разбират глад, което особено личи в Древния патерик: „Някои от отците запитаха авва Макарий Египетски: “От какво е това – ядеш или постиш твоето тяло винаги е сухо?” Съответствено на това и Типиконът предписва следното за поста през св. Четиридесетница и средите и петъците през годината:

„От правилата на светите апостоли и светите Отци, за светата велика Четиридесетница, която е длъжен всеки християнин старателно (строго) да спазва: В светата и велика Четиридесетница, в първия ден на първата седмица, т. е. в понеделник, не подобава съвсем да ядем, също и във втория. А в сряда след извършването на преждеосвещената (литургия), се слага трапеза и ядем топъл хляб, топли зеленчуци, дава се също и сок с мед. Които не могат да опазят първите два дни, ядат хляб и квас след вечернята във вторник; така постъпват и старите (престарелите). ... В останалите седмици постим петте дни до вечерта и ядем суха храна...” Виж, че правилото на светите апостоли в св. Четиридесетница и всяка сряда и петък през цялата година законно положи еднакъв пост, и както ядем през св. Четиридесетница, така и в сряда и петък през цялата година, освен поради немощ и празник.” (за което има също точни постановления – б. м.)[57].

И всички тези разпоредби са били спазвани в миналото не само от монасите, но и от миряните. В горецитираната книга за постите в Източната църква намираме следната бележка за Типикона. “Овимъ уставомъ не само монаси, коихъ естъ правило, но и священницы въ миру живущии, и что болше еще целая почти Грециа въ отправлении божественныхъ служении управляетса. Да что еще выше удивительно, миряне и жени, воздержания и посты монахомъ и имъ подобнымъ от святыхъ отецъ прописанна тако обемлютъ, и ими обвезуются, да и малаго нокта от нихъ отступити за грех быти почитают.”[58] Потвърждение на тази ревност откриваме и в “Описание на Колхида” на доминиканския монах А. Ламберти (който едва ли има изгода да хвали православните). Той съобщава, че “мингрелците” (т. е. грузинците) „следват гръцкия обичай – Великия пост съблюдават много строго, даже риба не ядат! И въобще ядат само един път на ден при залез слънце. Те така твърдо пазят обреда на поста, че било да са болни или стари, или да са разслабени, в никакъв случай няма да вкусят месо. Някои в петъците съвсем се въздържат от храна; през последната седмица не пият вино, а в последните три дни не приемат никаква храна.”[59]

Защо е било така? Защото за православните християни постът не е бил “обред” или даже прост “обичай” (както го нарича римокатоликът), а “християнски закон” и “Евангелска заповед” (св. Теодор Студит)[60] – съответно на това неспазването му считали за “нарушение на християнския закон”[61], за начало на отричането от Христа (както св. цар Луарсаба ІІ казал на шах Аббас: „не прилича на християните в св. Четиридесетница да ядат риба. Ако аз ти отстъпя в това, то следващия път ти ще почнеш да ме принуждаваш да ям месо, а след това ще ми предложиш да се отрека от Христа, моя Творец и Бог.”[62]

След всичко казано за древните християни и за нашите благочестиви предци, нека се обърнем към съвременността. Живее ли някой такъв живот? Спазва ли някой правилата на Устава – дори и да ги има, ще са малцинство, и то главно в монастирите. Отстъплението от висотата на раннохристиянския живот личи даже и от новоиздадения Типик на БПЦ (от 1980 г.), където на правилата по отношение на поста се отделя съвсем малко място и то накрая, като строгостта им е силно занижена (в сравнение с горецитирания Иерусалимски Устав)[63].

Но дори и ако това спазвахме, пак бихме получили полза, както и от естествено възникналия обичай за едноседмичен пост преди причастие, който отново е снизхождение към нас – днешните християни, замествайки “качеството” с “количество”, т. е. като не можем да гладуваме всеки сряда и петък, и през Четиридесетницата, поне да прилагаме някакъв пост, съответствен на немощите ни. Какъв – Църквата е определила именно с “правилата” за говението.

Всъщност и неоправославните богослови, макар и “с половин уста”, признават, че въпреки желанието им да се връщат към практиката на древната църква, това се оказва невъзможно за нас. Архиеп. Павел Финландски пише: „древните християни, които се подготвяли да вземат причастие на Литургията на преждеосвещените дарове, постели целия ден от сутринта до вечерта. Днес (!) пълен пост се препоръчва от обяд...”[64]

Много точно го е казал безименният автор на “Разсуждения о постах восточныя церкве”: „Древните християни пазеха сухоядене и по време на поста се хранеха със сухи храни и то само толкова, колкото им беше нужно за поддържане на живота, вечер след залез слънце, и колко (голяма) е разликата между нашия и древния пост – ние като не ядем месо някое време си мислим, че сме благоговейни и подобни на древните християни, които са понасяли глада и жаждата до вечерта, а и тогава твърде умерено вечеряли.”[65]

Това важи напълно и за нашето време – началото на ХХІ век от Р. Хр. За достатъчен подвиг се счита, ако човек пости, като се въздържа от “блажни” храни – храните от животински произход. Препоръчва се да се яде по-малко от обикновено, но никой не налага по-големи изисквания – поне в енорийските църкви. На фона на тази реалност “прах в очите” е изтъкването, че според апостолските правила (64-то например) постът в събота се премахва и дори се забранява[66]. Защото премахването на поста в събота, дори и през постните периоди (което е факт) се отнася до разрешение “на елей точию, и вино”[67] (само на елей и вино, б. м.). Още по-конкретно: „постът се премахва в постните съботи и в неделния ден. При това в тези два дни, в които донякъде се отслабва постът, не се спазва правилото – да се вкусва храна веднъж на ден надвечер, изключвайки Великата събота, но ядем два пъти на ден – и вечерта и на обед, пазейки 64-то апостолско правило.”[68] Същото може да намери всеки добросъвестно заинтересуван какво е това премахване (“разрешение”) на поста в тълкуванията на Апостолските правила[69]. А иначе би бил необясним и призивът на св. Йоан Златоуст за пост не само преди причастие, но за въздържание и след причастяването: „А ти, ако преди причащението попостиш, щото поне малко да се окажеш достоен за причащението, то след причащението, когато би трябвало да усилиш въздържанието, погубваш всичко; трябва да сме въздържани и в едното и в другото време, но особено след приемането на Жениха; преди – да станем достойни за приемането, а след – за да не се окажем недостойни за получените дарове.”[70]

Защо неоправославните богослови се силят да премахнат поста преди причастие? Защото според тях „този пост се превръща в препятствие за редовното причастяване”.[71] Но за кого е “препятствие” постът? – за нерадивите и ленивите (каквито сме повечето християни днес), за тези, „които биха искали да оправдаят своята зависимост от стомаха, и по-точно робството на стомаха и нежеланието в нищо да не обуздаеш или да ограничиш себе си.”[72] За истинските християни, за подвижниците на благочестието, това не се оказва “препятствие”, а средство, подпомагащо редовното (дори ежедневното) причастяване. Затова и св. Йоан Кронщадски, който от опит е изпитал тази истина, наставлява: „Застави стомаха да пости постоянно, ако се причастяваш често”, и това е „за да не бъде безплодно твоето често причастяване с Божествените, свети и страшни Тайни”.[73] Също и св. Теофан Затворник, очертавайки пътя, по който можем да се доближим до непрекъснато говеене (а така и реално до практиката в древната Църква) посочва, че успоредно трябва да вървят и трите “освещаващи дела: постене, изповед и причастяване” – и трите “следва да се доведат до възможната непрекъснатост или до възможното зачестяване”. Специално за постенето той казва: „Едно укротяване на плътта с прекратяване на всички утехи, както е прилично на времето за оплакване на греховете, хем облекчава душата, хем привлича Божията милост. Затова колко мощно средство е то към одухотворяване!”[74]

Последното, от което твърде се съблазняват по отношение на поста неоправославните, е свързано със статута на свещенослужителите – как те се причастяват, без да им се предявяват изисквания за пост, каквито има към миряните. Причината за поставянето на този въпрос е отново повърхностният поглед върху нещата. Наистина специален пост за отслужващите литургията не се предвижда, освен задължителното въздържание от храна и питие от вечерта срещу служение. Обаче в същото това време към клириците (дякони и свещеници) се отправя изискването „да бъдат във всичко въздържани... за да могат да получат онова, що с простота молят от Бога” (3 Картаг.); „да пазят целомъдрие и да се въздържат от жените си” (4 Картаг.). Така в тълкуванията на тези правила намираме, че патриарх Лука, основавайки се на 1 Цар. 21:5, определя въздържание от жените за 3 дни до служението[75] (също и св. Епифаний Кипърски, предписва въздържание до 3 дни преди служението, в краен случай – два, а също и след причащението, „за да не прогони веднага от себе си Св. Дух”[76]); в “Правилника”, след вечерните молитви е поместено следното напомняне: „Да се знае и това, че от вечерта свещеникът трябва да измие устата си с чиста вода: а тази нощ и денят, които са преди служението, съвсем да не дръзне да се докосне до жена си, нито да спи с нея на едно легло, защото смъртно ще съгреши и ще бъде виновен за Страшния Божи Съд.”[77]

За миряните също има подобни изисквания, но те не са чак толкова строги. Който пък има жена (а особено по-младите свещенослужители) знае от опит, че ако иска да се въздържа от нея изключително помага и въздържанието от голямо количество и разнообразно качество на храната, а особено от блажни храни. Предполага се, че щом са удостоени със свещен сан тези хора ще имат достатъчно духовен опит и разум, та и без да им се налагат специални предписания да намерят нужната мярка на въздържанието, която да направи служението им плодотворно.

После – нима всичко, което е позволено на свещенослужителите, е позволено на миряните? Може ли мирянин да се докосва дори до свещените предмети, които са нужни за принасянето на безкръвната жертва? Не. “Известие учительное” (съставено от св. Симеон Солунски) е категорично: „несвещена ръка да не се докосва до свещени предмети”.[78] Да не говорим за “потребяването” на останалото след края на службата Причастие. Значи е ясно, че не всичко, което важи за клириците относно причастието и причастяването, важи и за миряните, както иска да ни убеди архим. Даниил Аеракис.[79]

От тези опити за приравняване на клира и миряните отново лъха на протестантизъм.

Впрочем протестантите отдавна са извървели пътя, по който едва към края на ХХ в. неоправославието иска да ни поведе. Още „Лутер, Калвин и Цвингли... се обявили и против постите, защото уж ограничавали свободата на човека”.[80]

Доста по-късно по този път поема и римокатолическата църква – едва по “неоправославно” време – след ІІ Ватикански събор „постът бил съкратен до един-два дена в годината – в страстния петък (Велики Петък и Събота). ... Преди Причастие станало достатъчно да не се приема храна само няколко часа.”[81]

Че в тази посока са усилията на модернистично настроените неоправославни кръгове в Православната Църква, се вижда от “подготвителната среща за 8-мия Вселенски събор, свикана в 1971 г. от радетелите за реформи. ... Един от докладите се нарича “Преразглеждане на църковните предписания, отнасящи се до поста, в съответствие с изискванията на нашето време”. В него се предлага – доколкото болшинството от православните (християни) не съблюдават всички установени от Църквата пости – да се облекчат самите пости, „за да избегнат вярващите конфликти със собствената си съвест заради нарушаването на църковните правила”. „Такъв подход е съвършено чужд на Православието” – пише о. Серафим (Роуз – б. м.). - „Той собствено се явява очевидно и неприкрито подражание на реформисткия дух на католическата църква. Там работата приключила (както и по-горе видяхме – б. м.) с почти пълна отмяна на постите.

Православното правило за поста служи не за да прекратява “конфликтите със съвестта”, а за да призове вярващите на пътя на смирения, но вдъхновен християнски живот. И ако на тях не им е по силите да следват този път, те в краен случай (ще) осъзнават, колко е далече техният живот от образеца, от извечната неотменима норма. Порочният съвременен принцип на самодостатъчност, провъзгласен от римските папи, или “допуска” за вярващите отклонение от тази норма (което вече е проникнало и в някои поместни православни църкви), или променя самата норма, за да облекчи задачата на вярващия и той отново е доволен от себе си: нали “спазва всички правила”! В това са различията между митаря и фарисея: православният винаги чувства себе си грешник, който не отговаря на високите изисквания на Църквата (както по форма, така и по същество), докато “съвременният човек търси покой в самооправданието, а не в угризенията на съвестта заради своето нерадение.”[82] За такива Сам Господ казва: „Горко вам... лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат” (Мат. 23:13).

„Като знаем тези заплахи – продължава сякаш горните думи св. Йоан Златоуст – да се постараем и сами да не нарушаваме закона, и да не отслабваме ревността на другите, които желаят да го запазят.”[83]

А какво да кажем, когато в нашето време съблазънта идва от протойереи, архимандрити и архиереи? От тези, които трябва да дават “пример на стадото” (1 Петр. 5:3).

„Трябва да се има предвид – пише св. Теофан Затворник – че губител на душата и убиец е оня духовен отец, който угася ревностния дух чрез разни мекушавости и индулгенции, или успокоява и приспива съвестта на намиращия се в изстиване, понеже пътят е един – тесен и прискърбен.”[84]

За съжаление точно такива се явяват “духовните отци” изкушени от неоправославието и стремящи се да доведат вярващите до често причастяване, убеждавайки ги, че изповедта не е непременно необходима, нито пък е нужен някакъв специален пост.

Обаче, струва ми се, необяснимо би било тяхното усърдие, ако не потърсим в богословските им “открития” и стремежа за тяхното въвеждане в практиката, научен или личен интерес. За да завършим “мозайката” и да получим цялостна картина, е необходимо да потърсим връзката на неоправославното богословие със събитията и процесите, които претърпя Православната Църква през ХХ век. Това именно е и целта на следващата, последна глава в настоящата работа.

следва 

<< предишна

 


[1] Даниил, архим. Пос. съч., с. 53.

[2] Пак там, с.57, 58.

[3] Древен Патерик..., с. 30.

[4] Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого, архиепископа Константинопольского. Избранные Творения. Беседы на книгу Бытия. т. 2, М., 1993, с. 757.

[5] Пак там, с. 726.

[6] Творенiя иже во святых отца нашего Василiя Великаго, архiепископа Кесарiи Каппадокiйскiя. – ч. 4, М., 1993, с. 579.

[7] Пак там, с. 580.

[8] Полное собрание творений св. Иоанна Златоуста... – т. 2, кн. 1, с. 343.

[9] Творенiя... Василiя Великаго..., ч. 4, с. 9.

[10] Преп. Иустин..., Пос. съч., с. 112, 192.

[11] Даниил, архим. Пос. съч., с. 51.

[12] Творенiя... Василiя Великаго..., ч. 4, с. 12.

[13] Преп. Нестор Летописец. Повестъ временных лет. Жития. – М., 1997, с. 147.

[14] Ибришимов, протод. Г. Пос. съч., с. 217.

[15] Стара Българска Литература. Похвално слово за Цветница..., т. 2, с. 138.

[16] Св. Климент Охридски. Пос. съч., с. 302.

[17] Пак там, с. 257.

[18] Творенiя... Василiя Великаго..., ч. 4, с. 3, 27.

[19] Полное собрание творений св. Иоанна Златоуста..., т. 2, кн. 1, с. 345.

[20] Беседы ... Григория Паламы... ч. 1, с. 73.

[21] Полное собрание сочиненiй протойерея Иоанна..., т. 3, с. 528.

[22] Ибришимов, протод. Г. Пос. съч., с. 181.

[23] Беседы ... Григория Паламы..., ч. 1, с. 71.

[24] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 109.

[25] Беседы ... Григория Паламы..., ч. 1, с. 92.

[26] Деянiя вселенскихъ соборовъ..., т. 4, с. 329.

[27] Св. Климент Охридски. Пос. съч., с. 162.

[28] Даниил, архим. Пос. съч., с. 54.

[29] Св. Никодим Светогорец. Пос. съч., с. 111.

[30] Светител Теофан..., пос. съч., с. 265.

[31] Рафаил, архим. Християнство и модернизм. с. 58.

[32] Разсужденiе о постахъ восточныя церкве. Въ Вiенне, типом. Г. Стефана Новаковича, 1794, с. 40.

[33] Типиконъ, сiестъ оуставъ. – т. 1, С.-Петербург, 1997, с. 85.

[34] Цит. по: Аеракис, архим. Д. Пос. съч., с. 53.

[35] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 110.

[36] Пак там.

[37] Полное собрание творениий св. Йоанна Златоуста..., т. 2, кн. 1, с. 342.

[38] Творенiя... Василiя Великаго..., ч. 4, с. 19.

[39] Полное собрание творениий св. Йоанна Златоуста..., т. 2, кн. 1, с. 343.

[40] Творенiя... Василiя Великаго..., ч. 4, с. 8.

[41] Полное собрание творениий св. Йоанна Златоуста..., т. 2, кн. 1, с. 348.

[42] Полное собрание творениий св. Йоанна Златоуста..., т. 2, кн. 1, с. 348.

[43] Цит. по: Аеракис, архим. Д. Пос. съч., с. 53.

[44] Правила святыхъ апостоловъ и святыхъ отецъ..., с. 139.

[45] Древен Патерик..., с. 55.

[46] Милаш, еп. Н. Пос. съч., с. 49-50.

[47] Даниил, архим. Пос. съч., с. 54.

[48] Деяния святых апостолов с толкованием блаженного Феофилакта..., с. 87.

[49] Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого..., Беседи на деяния апостольские..., с. 72.

[50] Беседы... Григория Паламы..., ч. 1, с. 91.

[51] Цит. по: Жития на светиите, съставени от св. Димитрий митр. Ростовски..., м. април, с. 469.

[52] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 132.

[53] Инокентий, архим. Православният християнски пост. – сп. ДК, кн. 3, 1982, с. 1.

[54] Творенiя... Василiя Великаго..., ч. 4, с. 15.

[55] Полное собрание творениий св. Йоанна Златоуста..., т. 2, кн. 1, с. 482.

[56] Климент Александрийски. – Цит. по: Трудностите на брачния живот. – С., 1998, с. 13.

[57] Типиконъ..., с. 84-85, 89.

[58] Разсуждение о постахъ..., с. 25.

[59] Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 69.

[60] Добротолюбие. – т. 4, Света Гора, Атон, 2000, с. 567-569.

[61] Пак там, с. 569.

[62] Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 56.

[63] Типик..., с. 511-512.

[64] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 66.

[65] Разсуждение о постахъ..., с. 65.

[66] Енчев, Т. в бел. към архим. Даниил, пос. съч., с. 54.

[67] Типиконъ..., с. 84.

[68] Вениамин, архиеп. Пос. съч., т. 1, с. 230.

[69] Правила святыхъ апостолъ и святых отецъ..., с. 131.

[70] Творения... Феофана Затворника, ..., Послание къ Ефесянам, с. 424.

[71] Даниил, архим. Пос. съч., с. 54.

[72] Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 61.

[73] Методий, архим. Пос. съч., с. 336.

[74] Светител Теофан Затворник. пос. съч., с. 265.

[75] Правила святыхъ поместныхъ соборовъ..., с. 379.

[76] Сочинения святаго Димитрия митрополита Ростовского. – ч. 1. – Въ: Синодальной Типографии, 1842, с. 203-206.

[77] Правильник..., с. 172.

[78] Служебник. – С., 1957, с. 417.

[79] Даниил, архим. Пос. съч., с. 55.

[80] Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство..., с. 179.

[81] Горичева, Т. Пос. съч., с. 17-18.

[82] Дамаскин, йером. Пос. съч., с. 468-469.

[83] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 16-44, с. 10.

[84] Светител Теофан Затворник. Пос. съч., с. 270.

Други статии от същия раздел:

module-template3.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти